Не знаем как да разговаряме…

Автор: архим. Павел Пападопулос

Обикновено не знаем как да разговаряме. Нашите думи и дискусии са като пробождания, които разкъсват връзката ни и убиват любовта ни.

Вместо думите ни да станат друг начин за укрепване на връзката ни, много пъти стават причина да се отдалечим от другия. И това е така, защото, когато отваряме устата си, показваме какво имаме в нас. И вътре има достатъчно его, за да не чуваме другия, да не зачитаме другия, да обиждаме другия.

Отваряме уста и разрушаваме всичко. Връзката ни със съпруга/та, с детето, с приятеля, с колегата.

Често явление е двама човека да се срещат и всеки да иска да изтъкне себе си и оттук разговорът да се състои в слово и прекословие. Сякаш се срещат един наивен и един безумен човек. Всеки иска да докаже, че е по-превъзходен от другия, че знае повече неща, че има по-интересен живот и т.н.

Ама така хората никога не могат да се свържат. Тази комуникация между тях е разделение.

Когато се срещаш с някой, не считай това възможност за себеизтъкване, а възможност за общение с него. Внимавай над себе си, тоест внимавай в твоите помисли и уста. Не допускай лесно, при най-малкия повод, да говориш за себе си. Ако те попитат, отговори. Отговаряй само конкретното, не това, което ти искаш да кажеш.

От малки неща се вижда нашият голям егоизъм. От простите, всекидневни разговори се вижда доколко в крайна сметка сме осъзнали нашето окаяно положение, доколкото сме съборили нашия себеидол.

Друг път, когато някой те попита нещо или ще разговаряш с някой, се опитай да избягваш онези думи, които уж ще те издигнат в очите на другия, защото в крайна сметка не помагат на твоя „профил”, а те оголват и явяват твоята егоцентричност.

Много пъти си тръгваме разочаровани от един разговор, не защото не сме имали реална комуникация с другия, а защото не сме успели да кажем това, което сме искали, не сме сварили да „затапим” другия, не сме сварили да победим другия. Наша цел не е комуникацията, а победата, изтъкването на егото ни, на мнението ни.

Тази логика е алогична. Ако влизам в комуникация с другия, за да увелича разрива между нас, абсурдът на моя нарцисизъм е господар над живота ми. . . това е моята катастрофа.

Когато „ моят грях е винаги пред мене”, тогава със сигурност ще внимавам на всяка моя дума, във всяко обсъждане ще бъда вежлив, при всеки въпрос и отговор – смирен.

Това, от което имаме нужда, е съзнание за греха ни. Да имаме нашето окаяно положение пред себе си. Не за да се разочароваме, а за да се предпазим от високомерието и гордостта. Покаянието, което е динамично състояние на признание на греха, но и надежда за промяна, трябва да е спътник на нашия живот. Без покаянието смирението умира. . . и тогава тежко и горко ни.

превод: Константин Константинов

Ако статията Ви е била полезна, ще сме Ви благодарни, ако я споделите с Вашите приятели: