Не чужд, а Свой

 

Автор: протопрезвитер Александър Шмеман

В Четвъртата неделя след Пасха в Църквата се чете откъс от Евангелието от Йоан за изцелението на разслабения.

 „Подир това имаше иудейски празник, и възлезе Иисус в Иерусалим.
А в Иерусалим, при Овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора;
в тях лежеше голямо множество болни, слепи, хроми, изсъхнали, които очакваха да се раздвижи водата,
защото Ангел Господен от време на време слизаше в къпалнята и раздвижваше водата, и който пръв влизаше след раздвижване на водата, оздравяваше, от каквато болест и да бе налегнат.
Там имаше един човек, болен от трийсет и осем години.
Иисус, като го видя да лежи и като узна, че боледува от дълго време, казва му: искаш ли да оздравееш?
Болният му отговори: да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък аз дойда, друг слиза преди мене.
Иисус му казва: стани, вземи одъра си и ходи.
И той веднага оздравя, взе си одъра и ходеше. А тоя ден беше събота.» (Йоан 5:1-9)

Това е евангелският разказ. Мнозина като го чуят вероятно ще кажат: «Отново чудеса, отново нещо първобитно, което няма нищо общо със съвременния живот, с нашите интереси, нужди, стремежи.» Да, разбира се, на пръв поглед може и да е така. Но нека се вслушаме и се замислим. Евангелието е по детски просто и всички тези разкази са така кратки, че съвременният човек лесно може да се излъже заради тази краткост и простота! На него все му се струва, че истината е сложна и тежка, че самият той е толкова сложен! Може би вечната тайна и вечната сила на Евангелието се състои в тази удивителна простота – в това, че то свежда всичко до най-главното и първичното: до доброто и злото, светлината и тъмнината, Бога и човека, живота и смъртта. Нали, ако помислим съсредоточено, дълбоко, не само с ум, но с цялото си същество, то в края на краищата, в последна сметка цялата сложност на живота, всичко в него опира до простотата на това главно и първично.

И така: какво ни е открито на нас, на мен, на всеки от нас в този прост разказ? Какво в него е вечно и затова непреходно, което не се разтваря във видимата сложност, суета, шум и грохот на нашия толкова повърхостен, наситен с празно дрънчене живот?

В неговия център е вопълът на разслабения към Христос: Нямам човек! Това е вопъл, скръбно признание на някой, който в опита си е познал цялата страшна сила на човешкия егоизъм, когато всеки се интересува само от себе си и от собствената си полза! Какво огромно множество слепи, куци, болни, парализирани! И всички те очакват раздвижването на водата, тоест очакват помощ, изцеление, утешение, поддръжка. Но в тази тълпа всеки е сам, всеки чака помощ само за себе си и когато се раздвижва водата, се хвърля напред, забравяйки за другите.

В евангелската перспектива къпалнята е, разбира се, образ на света и човешкото общество, а в някакъв смисъл – символ на самата структура на човешкото съзнание. О да, в света има много примери за преодоляване на егоизма, на самопожертвователност и т.н.  Но вгледайте се и се замислете: даже когато човек видимо преодолява своя егоизъм, той все пак остава пленник на себе си и на своето си. Ако не съм аз самият, то е моето семейство; ако не е моето семейство, то е моят народ; ако не е моят народ, то е моята партия, моята класа – своето, задължително се отстоява своето, което също така задължително се противопоставя на чуждото, а значи – далечното и враждебното.

«Така е устроен светът, – ще ни кажат, – с това нищо не можеш да сториш.» Нима това е последната, «обективната» истина за човека и човечеството? Нима всичко в този свят е построено върху личния и колективен егоизъм и се движи чрез тях? «Капитализмът, – ни казват, – е зло, защото в основата му стои егоизмът». И рушат капитализма в името на комунизма. Но нали комунизмът прави същото – отстоява своето срещу чуждото. И няма изход от този порочен кръг, и ние вече дори престанахме да се задушаваме в този свят, който е пронизан от всепоглъщащ егоизъм. Някога, през 20-те години на този век (бел. прев. – Тук става дума за XX век.), един млад човек, почти момче, завършил живота си със самоубийство и оставил бележка: «Аз не мога да живея повече в този свят, в който всички мошеничестват.» Той се задушил, не издържал, не приел. А нас постепенно ни завладява навикът и ние преставаме да усещаме ужаса на егоизма точно като ужас.

Евангелският разказ е именно за това. В него всички болни и парализирани страдат на първо място от неизцелим егоизъм, който подтиква към вопъла: Нямам човек! Няма човек. А това означава, че човекът започва там, където е преодолян егоизмът; че човекът е лице, обърнато към друго човешко лице; това са очи, вглеждащи се с любов и съпричастност в  очите на другия; това е любов, солидарност и помощ. И Евангелието ни казва, че това е новият, истинският човек, явен в Христос. Той идва при самотния и изстрадалия не като чужд, а като Свой. Идва, за да възприеме неговото страдание като Свое, неговия живот като Свой собствен, идва да помогне, да обикне, да изцели. «Искаш ли да бъдеш здрав?» – е въпрос не на човек, който иска да натрапи своето, да убеди на всяка цена (в своята истина), а въпрос на действителна съпричастност и истинска любов.

Разбира се, религията може да бъде егоистична, тя също може да бъде заета само със себе си, със своето си. Но е важното е да се разбере, че такава религия, колкото и да се прикрива зад християнството и неговата терминология, никога няма да бъде наистина християнска. Тъй като цялото християнство – това е пробив през страшната броня на егоизма към тази любов, която по думите на апостол Павел, е излял в нашите души Бог (Римляни 5:5) и която е новата, последната и вечната Негова заповед. За нея е цялото Евангелие, цялата наша вяра.

Превод от руски език: Красимира Ковалкова

Източник: pravmir.ru