Съборността на Църквата

Автор: прот. Николай Нешков

Братя и сестри,

Темата за вселенските събори е трудна. Като оставим настрани сложността на богословските давления, които там са обсъждани, съборите са радикално изпитание за способността на Църквата да търси вечен живот не другаде, а в познаването на Единия Истински Бог и на пратения от Него Иисус Христос по думите на днешното Евангелие.

Съборите, разбира се, са сложна реалност. Те се борят с един изконен, дълбинен, грехопаднал човешки инстинкт: „да наложа истината такава, каквато аз я знам”. И все пак това е тънък въпрос. Мога ли аз да считам за истина нещо друго от това, което аз считам за истина? Отговорът на този въпрос е в друг един въпрос. Как искаме истината: да я наложим или да живеем с нея? Понеже и двете заедно са абсолютно невъзможни. И всъщност това са Вселенските събори – там се събират епископите на Църквата, не за да наложат истината, не просто да я свидетелстват. Всички сме там в тяхно лице. Абсолютно всички. Църковният събор събира цялата Църква на едно място. Защото трябва да разберем дали заслужаваме истината. И дали всички я заслужаваме. Истината, братя и сестри, не бяга от различието в мненията. Тя бяга от незагрижеността.

Спомняме си за Първия Вселенски Събор – ако се вярва на църковния историк Сократ, той е открит на днешния ден – 20-ти май, 325 г. в Никея. И сме всъщност на прага на неговата 1700 – годишнина. Спомняме си ереста на Арий, спомняме си проницателното богословие на св. Атанасий. Но нека си спомним също така един епископ останал малко в сянка – испанския епископ Осий от Кордова, който не само предлага онази дума, която и днес имаме в Символа на вярата – единосъщен, но и залага нова съборност, всъщност съборността, която днес познаваме и която всъщност вече е погълната от националното разделение на православните църкви.

В днешно време ние правим една капитална грешка: налагаме Първия Вселенски събор и всеки Вселенски събор като шаблон механично върху съвремието. Налагаме го и всъщност разбираме, че знаем твърде малко за съборността. Ние я жадуваме, ние я копнеем, ние само имаме мощен сантимент към нея. Съборността не може да диша, ако цялата Църква не е събрана в нея. В днешно време съборността е нещо запратено в миналото. Съборността е нещо, което почти отсъства от светата Литургия, в която всъщност хората са събрани в едно, на едно. И не си даваме сметка, че на съборите се търси не успеваемостта на християните и на техните епископи, а тяхната смелост, онова, което те могат да кажат.

Ако погледнем всеки Събор исторически, той не е успял. Защото арианството не престава да съществува. То живее още столетия. Всеки Вселенски събор за неговите съвременници, този събор, изглежда наистина като провал. Всеки Вселенски събор не унищожава смута, по повод на който е свикан.

Така че не успехът е важен, а смелостта. Истината, както вече казахме, не стои пред онези, които искат да я наложат. Стои при онези, които са загрижени за нея. Те винаги ще бъдат малцинство. Те винаги ще бъдат онези, които на знаят, че са Вселенски събор. Светът не живее сякаш в шепа хора, които знаят истината. Но това е епископската дарба – да застанат със стадото си.

Всъщност в епископската клетва има една забележителна фраза. Този, който ви ръкополага за епископ казва следните думи: „Обещавам, ако бъда повикан на Събор, да отида без да оставям моето собствено разсъждение над нуждата да присъствам на Събора”. Така че епископите предлагат на Събора не своята експертиза, а своето присъствие. Това е съборното на Съборите. Защото само така можем да кажем онова, което казваме: че Светият Дух е Този, Който ръководи Вселенските събори и всеки Църковен събор. Затова всеки от тях завършва с думите на Първи Вселенски Събор: „Угодно бе на Светия Дух и нам”. Всъщност думите от „Деяния апостолски, ни повече, ни по-малко: „Угодно бе на Светия Дух и нам”.

На Вселенския събор по никакъв начин не бива да бъде наложено човешко своеволие. Това би отровило цялата Църква. И все пак трябва да остане човешката свобода. Отново много тънък въпрос: как може да не налагаме своето и все пак да бъдем свободни. Вселенският събор и всеки събор има дарбата да го постигне. Понеже Църквата е безгрешна. Никой от нас не е безгрешен, но Църквата е безгрешна. Никой светец не е по-свят от Църквата. Така че, когато се събираме с вас на Литургия, означава, че събранието ни е свято. Нищо по-малко от свято, независимо какво мислим за себе си. Понеже св. ап. Павел не ни дава да мислим друго. Той пише на светиите в Ефес, в Колос, във Филипи, в Солун, навсякъде на светиите Божии, събрани в Христа Иисуса, на осветените в Името на Иисуса Христа – онези, които знаят какво е Църковен събор, понеже следват неговите истини, и ги следват именно с разсъждение, със сърце, с вяра и най-вече със смелост. Тъй като истината е най-неспонтанното нещо на тоя свят. Обичаме я, зовем я, изискваме я. Но тя не е спонтанна, братя и сестри. За нея човек трябва непрекъснато да се бори, както в своя собствен живот, така и в Църквата, така и навсякъде.

Истината ще ви направи свободни. Тази фраза е така предъвквана, че вече почти и ние не вярваме в нея. Но тя си остава истина от Евангелието: „Истината ще ви направи свободни”. Ето защо в Църквата ние не смеем да твърдим, най-често не смеем да твърдим, че имаме истината, но все пак дишаме по-свободно и с това свидетелстваме, че истината е с нас. Амин.

Проповед, произнесена в храм „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“ – гр. София на 20 май 2018 г. – Неделя на св. Отци от Първия Вселенски събор