Християните, „активизмът“ и нравствените проблеми

Взимам повод от събития като насрочените за днес (09.06.2018 г.) гей-парад и поход за семейството, за да кажа някои общи неща по въпросите, които те повдигат, които пък касаят личната и обществена позиция на християнина в съвременния свят.

Преди всичко, очевидно е, че в съвременните общества християнските ценности имат все по-малко място. Това е закономерен и постепенен процес. Човекът се е превърнал във върховния критерий за добро и зло. Смъртта на Бога, провъзгласена от „пророка“ на неверието – Ницше, не е обективно, а субективно явление. Наистина за съвременния човек Бог е мъртъв и Неговото място е заел човекобогът. Последният се е превърнал в онзи, който е дарител на живота и смъртта, в определящия кое е правилно и кое е грешно. Той е отхвърлил свободата в Бога, възприемайки свободата без Бога, която по същество е робство на греха.

И дори някои от съвременните хора да претендират, че вярват в Бога, че са християни, и дори православни, мнозина от тях не са склонни да Го приемат като част от живота си. Те разглеждат Бога като Някой, Който обитава небето и няма интерес от случващото се в света. За тях е достатъчно да знаят, че Той ги обича, но не са склонни да Го виждат като Някой, пред Когото ще трябва да дават отговор за живота си на земята.

В съвременна България християните сме малцинство, заради което в обществото господстват идеи и практики, които са несъвместими с християнството. Това е валидно като цяло за света, особено за т. нар. „християнска Европа“. Позицията на Църквата по нраствено-обществените проблеми (като тази за гей-парада) би могла да има влияние преди всичко спрямо онези нейни членове, които се колебаят в своята позиция. Но е неоправдано да се смята, очаква и изисква нецърковният човек да се чувства задължен от позицията ѝ и тя да доведе до промяна в неговото мислене.

Популярна е мисълта на Едмънт Бърк: „Единственото нещо, от което се нуждае злото, за да триумфира, е добрите хора да не правят нищо“. Оставам с впечатлението, че подобна мотивация е основна за предстоящия поход в защита на семейството. Но отговаря ли този поход наистина на нея? По какъв начин участващите в него се борят със злото и ефективен ли е този метод? Единственото, което се прави е, че се демонстрира, че има хора, които не са съгласни с провеждания гей-парад. Това не е лошо, но е недостатъчно. Какви резултати могат да се постигнат? Нека хипотетично да се допусне, че в най-добрия случай, биха се събрали много хора и би се отменила за много години напред възможността за провеждането на гей-паради. И дори би се отхвърлило евентуално бъдещо либерализиране на законодателството, което да направи хомосексуалните бракове и осиновяването на деца от еднополови двойки легални. Това безспорно би било добре. Но какво следва от това? Нима от такъв резултат обществото ще стане по-християнско? Все пак и мнозина светски хора също са против тези неща. Светският човек би могъл да бъде удовлетворен, че не би виждал по улиците неща, които ще се правят само в личната сфера. Но за християнина не е достатъчно държавата да следва определени принципи, а това да е следствие от променения в Иисус Христос човек. Нужна е не външна, а вътрешна промяна.

Православните християни не бива прекалено да се фиксират върху нравствените въпроси в техния обществено-политически аспект. Подобно съсредоточаване е типично повече за протестантите в САЩ, за които е и характерно свеждане на християнството до някакви норми, които трябва да бъдат наложени на обществото. Напротив, би трябвало да се интересуваме преди всичко от нравствените въпроси в техния личен аспект. Хомосексуалните бракове или абортите са проблем, но като всеки проблем той си има основа, а тя е отсъствието на Христос от живота на човека, в Когото личността се реализира истински. Без Бога всяко общество и всяка личност е обречено на непълноценен, в някои случаи, силно греховен начин на живот.

Грехът в православието често се определя като болест. Но е важно да се разбере какво се има предвид под това. Ако за природата на човека в нейното непаднало състояние е присъща благодатта, след нейното падение това е грехът. Ако целта пред хората е достигането до Бога, грехът е това, което води встрани от Него. Грехът може да се нарече болест, защото отделя от Бога. Такова разбиране е напълно чуждо на онези хора, които са склонни да определят хомосексуализма като болест. За тях грехът на хомосексуализма е не духовен проблем, а болестно състояние в смисъл на обида, признак, че водещите такъв начин на живот са „луди“, „ненормални хора“. Това разбиране е възможно да бъде придружено и с чувство за превъзходство, вследствие на собствената „нормалност“. Това е един поглед „отвисоко“, с пренебрежително „съчувствие“ (което не е никакво съчувствие) към онези, които са в „низините“. Такова поведение е обяснимо за един светски човек, но не може да бъде поведение на един християнин. Той трябва да демонстрира не превъзходство, а смирение. Не отхвърляне, а приемане. Не пренебрежение, а искрено съчувствие за душата на съгрешилия. За християнина да бъдеш болен е не обида, а наличие на някакъв духовен проблем, който трябва да бъде решен.

„Поход за семейството“ звучи добре. Наистина семейството е основна клетка в обществото и то има значимо място и в Църквата. Вярно е, че Свещеното Писание казва, че „сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“ (Бит. 1:27), и това може да се използва като аргумент от християнска гледна точка против еднополовите бракове. Но приемането на брака като съюз между мъжа и жената далеч не е единственият елемент от разбирането за „традиционно семейство“ – понятие, чиито корени, поне в нашето културно пространство, трябва да се търсят в християнството. Нека да спомена за три основни християнски принципа, отнасящи се до семейството, които остават някак си засенчени на фона на половия аспект на брака, а тяхното следване е особено важно.

Първо, бракът не е „просто една формалност“, юридическо обвързване между мъж и жена, камо ли пък някаква „отживелица“, а духовна институция, благословена от Бога, чиято цел е преди всичко спасението на съпрузите.

Второ, брачната институция е свята. В нея е предназначено да се осъществяват сексуалните взаимоотношения между мъжа и жената. Бракът е единство на мъжа и жената, заради което изневярата е грях, престъпление срещу любовта между двамата, и срещу Бога. Затова и в Писанието се казва, че „Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло – чисто; а блудниците и прелюбодейците ще съди Бог“ (Евр. 13:4). Този принцип е много по-пренебрегван в съвременния свят. Хомосексуалните връзки са много малка част от всички такива, докато извънбрачните връзки са повече от тези, които се осъществяват в брака.

Трето, в брака мъжа и жената са равноценни, взаимодопълващи се партньори. Мъжът, бидейки глава на семейството, е недопустимо да се отнася лошо и тиранично със своята жена. Това е злоупотреба с неговата природна даденост, силата, и е погрешно от нравствена гледна точка. Неслучайно тази любов, която той трябва да има към жена си, св. ап. Павел оприличава на любовта на Иисус Христос към Църквата (срв. Еф. 5:23) – тоест истинска, саможертвена любов. Мъжът, който употребява насилие срещу жена си, не е никакъв мъж, камо ли християнин.

За да се промени обществото, трябва да има промяна първо в отделния човек, а не обратно. Именно така може да се осъществи истинска нравствена промяна, което не може да стане чрез шествия, протести, „публичен натиск“. Неслучайно св. Серафим Саровски е казал: „Радост моя, придобий мирен дух и тогава и тогава хиляди около теб ще се спасят“.

Автор: Атанас Ваташки