Сексуалност, ерос и любов в православна перспектива (трета част)

Автор: Ставрос Фотиу 

Към първа част

Към втора част

Първата характеристика е безусловността. В моята любов не  трябва има условия, не трябва да има предпоставки. В началото еросът е егоцентричен, нека не ви учудва това, обикновено студентите се учудват, а  истината е, че той е егоцентричен. В какъв смисъл? В смисъл, че съм влюбен в нея, а не в някоя друга жена, защото в тази конкретна жена има нещо, което задоволява моите лични предпочитания и нужди. Следователно, отначало в ероса има голямо (или ако искате – малко) количество егоцентризъм, което означава, че обичам с предпоставки. Църквата ме поучава, Църквата не е нищо друго, освен едно голямо училище, което ни учи да обичаме, Църквата не е нищо друго освен изкуство на любовта, общност на обичащи се личности, това в крайна сметка е Православната църква.  И тъй, Църквата ни учи, че  любовта в своята истина, пълнота и преобразяване няма предпоставки. Какво означава това?

Пример. Когато казваме на жена си:

– Ако не свалиш четирите килограма, които качи през бременността, няма да излезем повторно! – това е любов с предпоставки.

Когато й казвам:

– Виж, ако не се отнасяш така с мене, няма да си идвам навреме  вкъщи! – това е любов с предпоставки.

Любовта с предпоставки (условия) е най-низша степен на любов. Ние разработваме тази любов, започваме от нея, за да може  в даден момент тя да стане безусловна, което означава: ако се оженя за някоя жена, която на 20 години е красива и кротка, във всеки случай според моите критерии, а на 50, 60, 80 години  вече не е толкова хубава и кротка, и т.н., аз ще продължа да я обичам. И тъй, любовта без предпоставки означава, че какъвто и да стане другият, какъвто и да е другият, аз ще бъда там, ще бъда близо до него, ще му прощавам, ще бъда там в опит да му дам пространство, време и свобода,  за да се промени и преобрази. . .

В много случаи любовта означава „сблъсквам се” с другия, означава, че казвам в лицето на другия това, което мисля, че е истина. Ако имам приятел, с който никога не съм се скарал, ако казвам, че обичам дадено лице и никога не съм му казал истината в очите, тогава тази връзка е връзка от рода на връзките с обществеността, а не връзка на любов. Ние помагаме на хората, които обичаме, за да придобият самопознание; помагаме им да придобият себе си, да разберат своя характер чрез връзката, която имаме с тях. Затова любовта не е някакъв пасивен мазохизъм, любовта не е някаква изкривена и фалшива връзка от рода на връзките с обществеността; любовта е истина и именно защото е истина, тя помага на хората да разберат себе си и така да развият правилни социални взаимоотношения. Колкото по-истинен съм със себе си, колкото по-добре познавам себе си, толкова по-лесно и по-истински другият може да ме обикне.

Връщаме се към примерите:

Когато искам дадено лице да се влюби в мен и аз му представям една по-различна картина от това, което представлявам, и то се влюби в моето лъжливо аз, в даден момент, когато няма да мога да откликна и да проявя моето несъществуващо аз, другият ще открие, че не е влюбен в това, което действително съм – и това е страхотна грешка.

Любов без предпоставки означава любов, която не се счита за даденост. Какво означава това нещо?

В началото, когато съм влюбен, и преди другият да се влюби в мене, какво правя? От нашия опит. Приготвям се за срещата с нея и когато се срещна с нея, й казвам:

– Аз съм феминист, нямам никакъв проблем да мия чинии, обичам децата . .

С други думи, какво правя? Представям моето най-добро аз, за да може така другият да ме възлюби. Подчертавам това, защото любовта на другия не е даденост, а е нещо, което се опитвам да спечеля. Тя се влюбва в мене, женим се и правя жестоката – съгласно богословието, грешка да считам, че любовта е даденост, тоест:

– Приятелю, след като е моя жена, тя трябва да ме обича, трябва да ми вари кафе, да прави онова, да прави онова . .

С други думи, това, за което преди трябваше да покажа определено „а” поведение, за да я спечеля, сега, считайки го за даденост, не го показвам и връзката започва да корозира. В православното монашество съществуват така наречените кавсокаливити. Какви са били те? Аз съм монах и единственото нещо, което имам като здание, е една сламена колиба. Но дори и в тази сламена колиба (може да има) грозен егоцентризъм и грозно привързване към това нещо. Затова на всеки пет-шест месеца, всяка година, паля моя колиба и правя нова.

Продължаваме нататък. Не считам нищо за даденост. Любовта означава всяка сутрин да започвам от нулата. И тъй, първи белег на любовта, както тя се преобразява в общността на любовта, тоест Църквата, е липсата на предпоставки. Втори белег на любовта – еросът, който се преобразява в любов, е,  че тя става всеобхватна любов. Какво означава това нещо? Означава, че това е луда любов, която трябва да имам към сина или съпругата – в брачното последование св. ап. Павел ни казва, че любовта между съпрузите трябва да бъде любов, която стига до смърт. Дотолкова да обичам съпругата си, че дори живота си да отдам за нея. Точно както Христос – казва св. ап. Павел, обикна Църквата и предаде Себе Си за нея (срв. Ефес. 5:25). И тъй, говорим за такава любов, където моят живот трябва да бъде дар, да бъде жертва за нея. Но тази страшна любов, до смърт, която трябва да имам към съпругата – ни казва Църквата, – трябва да се науча да я проявявам и извън границите на моя дом, извън тесните рамки на семейството и да я покажа и предложа на всички хора. Църквата ни казва, че ако истински съм възлюбил някой човек, ако в лицето на някой мъж или жена съм видял красотата на ероса, ако в лицето на някое дете съм видял красотата на невинността, ако чрез връзката с тях усещам красотата на живота, тогава откривам, че не мога да не обичам всички хора. Следователно моята любов трябва да излезе извън границите на моя дом и да обхване всички, да обикна всички и целият свят да не бъде нищо друго за мене, освен всемирна братска общност, а чрез това откриване на любовта да обгърна всички. Тогава и създаването на деца придобива смисъл. То е проекция на любовта между съпрузите. Двамата съпрузи свободно създават деца в света, с една и единствена цел – тези деца да участват в общността на любовта на съпрузите и много повече да участват в общността на любовта, която е Църквата. Вероятно, защото не искам да бъда абсолютен, вероятно всяка една друга причина за създаването на деца би била безнравствена, съгласно богословието. Ако създавам дете, защото съм станал на 35 години и където и да отидем ни казват:

– Ама всички имат деца, вие нямате ли?

И правя това под социален натиск, е, вероятно това е едно безнравствено нещо, защото принизявам личността в средство. Църквата ясно и категорично заявява, че всеки творчески акт на човека, следователно и раждането на деца, трябва да започва от свободата, за да стигне до любовта. Свободно създавам деца в света, за да почувстват любовта и истината на живота и в този смисъл създаването на деца продължава любовта на съпрузите.

Трети характерен белег на любовта, която Православната църква култивира, е вечното измерение, вечността, която не може да съществува  извън Църквата. Какво означава вечността? Вечността означава, че любовта не свършва със смъртта на някой от съпрузите, а съществува вечно. Когато любовта, която съм почувствал, я възложа в обятията на Бога, в любовта на Бога, тогава тя никога няма да спре да съществува. И пак св. Григорий Богослов, един от най-великите светци на Църквата, казва, че от момента, в който създаваме едно бебе, от онзи момент чувстваме необходимостта от безсмъртие. Възможно е  да не чувстваме необходимост от безсмъртие за нас, но от момента, в който вземаме бебето от кошчето и го занасяме вкъщи, същата вечер чувстваме тази необходимост, че ако животът има смисъл, той не може да свършва в гроба. Ако животът има смисъл, той не може да свършва с нашата биологична смърт. Следователно тук говорим за Църквата, която благовести за възкресението, говорим за Църквата, която е синоним с вечността и затова един френски философ-екзистенциалист, християнски философ, Габриел Марсел, пише в писмо към жена си следното страхотно нещо:

– Обичам те, затова няма да умреш!

Ако четем Песен на песните, тази страшна книга от Стария Завет, там има един страшен израз, който обобщава това измерение на любовта – любовта е силна като смърт (8:6).

Любовта не е случайно събитие. В своята истина тя няма срок на годност, а срещайки се с Бога, с живия Бог, с Бога на любовта, тя става вечна и преодолява времето и пространството.

Нека отворя скоба, за да направим нещата още по-конкретни. Какво означава, че любовта преодолява времето и пространството? Две неща, които ни разделят нас, хората, са времето и пространството. В този момент не мога да комуникирам лице  в лице с майка ми, защото оттук, където се намирам, до селото ми, където се намира майка ми, има пространство, определено географско разстояние. Пространството ни разделя, както и в този момент не мога да комуникирам лице в лице със св. Исаак Сириец, защото ни делят векове, тоест времето. Затова Православната църква благовести, че истинският живот, другият живот, царството небесно, Божието царство, е толкова възвишен живот, в който времето и пространството не само не разделят, а обединяват хората.

В последованията на Православната църква никога няма да срещнете, – не знам, ваше Високопреосвещенство дали не правя грешка – две думи. Думата вчера и думата утре. Във всички служби има една страшна думата: днес. Днес Синът Божий. . ; Днес е начало на нашето спасение и явяване тайната от вечност; Девицата днес ражда Свръхестествения . . , днес, днес. Това означава, че животът ни днес трябва да се о-истинява, днес трябва да бъда добър учител, днес  трябва да бъда добър съпруг, днес трябва да играя с децата си, днес трябва да се сближа със съседа си, днес трябва да се разбера с майка ми. Защото утре не съществува. Богословието ни казва, че времето може да придобие литургичен характер и цялата истина и живот могат да се съсредоточат в опита на днес. Нека бъда по-конкретен.

Грешката, която правим в нашия живот, е че пренасяме щастието в бъдещето. Казваме, че когато завърша университета, ще бъда по-щастлив, когато построя дом, ще бъда по-щастлив, когато купя по-голям автомобил, ще бъда по-щастлив, когато придобия деца, ще бъда по-щастлив, когато взема пенсия, ще бъда по-щастлив и в даден момент умирам и никога няма да бъда щастлив. Днес, казва Църквата, днес, тук и сега трябва да чувстваме красотата и изяществото на живота.

Любов без предпоставки, всеобхватна любов, любов към всички, вечна любов, любов, която превъзмогва смъртта, са чертите на любовта, както Църквата я разбира, и това е същностното съдържание на тайнството Брак. Тайнството Брак в Църква не е някакъв обред, ей-така, да бъдем законни съпрузи в общество и държавата, а среща с Бога, за да можем чрез Божията благодат да постигнем това, което поради нашия егоцентризъм не сме съумели. Затова тайнството Брак  не свършва с излизането на младоженците от храма, то никога не свършва, то е етос, който включва себепринасяне и себежертва, етос, който означава дар и взаимно даряване и е нещо, което се развива цял живот.

Стигам до последния момент от тази беседа –  това, че за да мога да живея любовта, както  съм я описал, е нужен път, който в аскетическата терминология се нарича подвиг. За да мога да премина от егоцентризма към любовта, за да мога да премина от себелюбието към братолюбие, за да мога да мина от егоцентризма към единството с другия, е нужен подвиг. Подвигът (аскезата) дори като дума в съвременния консуматорски свят се разглежда като табу; разглежда се като някакъв схоластичен остатък от богословието и затова когато говорим за подвиг, хората не ни разбират. В едно консуматорско общество, чиито катедрални храмове са Макдоналдс и супермаркетите, любовта се разглежда като търговски артикул, който се продава и купува на пазара.  Според богословието това е една голяма наивност. Любовта се печели чрез всекидневния подвиг. Следователно какво е подвигът? Подвигът е моята всекидневна борба, за да намаля максимално моите потребности, за да мога да предложа максимума на другия. Подвигът е моята всекидневна борба, всекидневната ми битка да огранича моето его, за да оставя пространство за теб да съществуваш. Подвигът е всекидневна необходимост, за да се науча, че другият има нужди и аз съм отговорен да откликна на тези нужди. Без подвига нищо не може да се придобие. Без подвига любовта остава абстрактна теория, остава литературен текст, който ни харесва, но никога не може да стане опит. Едно е да пишеш книга за любовта, друго е да се влюбиш. Едно е да говориш за любовта, а друго да обичаш.  Както не можеш да се научиш да плуваш, четейки книги за плуването в университетската библиотека, а само когато имаш опитна връзка с морето, по същия начин не можеш да възлюбиш, ако останеш на теоретичното равнище, не можеш да възлюбиш, ако останеш на равнището на знание на нещата – трябва да се подвизаваш, да се подложиш всекидневна борба, за да  ограничиш егоизма, за да се жертваш заради другия.

Знаем чудото в Кана Галилейска. То е най-великото от чудесата затова е и първото чудо, което Христос извършил. Неговото екзистенциално послание е, че чрез любовта, чрез Божията благодат човек може да премине от самотата към дълбокото екзистенциално единство; може да премине от блуждаещия егоцентризъм към правилни човешки взаимоотношения; може да премине от закона към жертвата;  може да премине от водата към виното и целият му живот да стане весело празненство, да стане любовно опиянение, да има хармонична връзка с Бога и съответно със себе си, с ближния и с природата.

Православната църква има това виждане за брака, това измерение на сексуалността, ероса и любовта и тя прави това не, за да уплаши хората и да ги затрудни, а за да им даде превъзходно виждане за живота, за да им каже какво реално означава истинският живот, за да имат знаци и критерии, с които всеки ден да  могат да преценят собствената си връзка и да виждат как тя се материализира.

Тази любов – както я определихме, – може да стане реалност в Православната църква, защото Бог съществува, Той е Бог на любовта и човеколюбието, и следователно чрез Божията благодат можем да постигнем това, което не сме съумели поради факта, че сме егоцентрични и себелюбиви. Затова постоянно трябва да търсим Божията благодат, да прибягваме към нея, към Божията благодат и любов, и както Христос в Кана Галилейска превърнал водата във вино, така и благодатта ще претвори нашия брак и съпружески живот в дълбока любов по първообраза на троичния Бог.

Бих искал да завърша тази беседа като кажа, че всъщност Църквата помага на хората да възраснат. Ние сме нарциси, себелюбиви, крайно егоцентрични, но Църквата ни учи, тя е до нас и ни подкрепя, за да станем по-здрави, по-истинни и по-любвеобилни. С други думи, Църквата ни помага да възраснем и  по този начин животът ни да стане път от по-лъжливи и не толкова истинни към по-истинни екзистенциални състояния. . .

Край на беседата

Превод: Константин Константинов. Настоящата беседа е от семинара „Брак и съпружество”, организиран от Лимасолската митрополия.