Св. Яков Цаликис по време на светата Литургия

Разтърсващи били и преживяванията на стареца Яков в храма по време на светата Литургия. Неизказани и прекрасни неща виждал. Докато извършвал проскомидията, често му се откривало духовното състояние на починалите, които поменавал. През полуоткрехнатата врата на олтара го видели пред проскомидията да стои във въздуха, без да стъпва на пода.

Веднъж забравил да помене майка си и тя му се явила с оплакване:

– Яковче мое, на всички даде даровете им, а на мен днес не ми даде!

Разказваше, че същото му се случило и с кипърския архиепископ Макариос. Завършвайки проскомидията и обръщайки се, за да отиде пред светия престол, го видял да стои от дясната му страна с длани една върху друга, както при причастяването на свещеник с Тялото Господне. При поменаването на имена и при молитвата за починали бил педантичен. Поменавал огромно количество имена, сред тях и монаха Антим, който толкова го притеснявал приживе. Веднъж помолил Бог да му покаже къде е отишъл Антим след смъртта си и една нощ го видял да стои в тъмно подземие. Поздравил го, а той му казал:

– Тук съм… Когато ме поменаваш, минава един слънчев лъч и за малко мога да виждам.

Всичко ставало по прост и ясен начин. През време на херувимската песен, служещият старец често не бил сам в олтара. Ангели, славословещи Бога, облагодатявали атмосферата, влизали в съслужение със служащия и той виждал младежкия им образ… Излизал на Великия вход и една присъстваща монахиня го видяла да се движи във въздуха, да влиза в олтара без да стъпва по пода. Удивила се и се прекръстила онемяла, за първи път виждала чудо. Когато свършила св. Литургия и монахинята отишла да вземе благословията му, за да си тръгне, той й казал простодушно:

– Днес литургията беше различна.

Тя се окуражила и понечила да му опише как го видяла на Великия вход. Старецът обаче успял да я изпревари и й казал да мълчи, да не говори никъде нищо.

По-късно о. Яков, обяснявайки на дякона служебните му задължения, за да бъде той по-внимателен към тях, му разказал за преживяванията и виденията си с дълбоко умиление:

– Ех, отче дяконе, да можехте да видите какво става през време на херувимската песен, когато свещеникът чете молитвата, бихте избягали всички… Невидимо се спускат и изкачват ангели, и много пъти усещам крилата им да докосват раменете ми!

По време на св. Литургия, на херувимската песен и на предложението на св. Дарове лицето му засиявало и излъчвало чистота, блаженство и величие. Този нищ йеромонах, който от 1960 г. и след това, при постоянния товар на болестите служел с величествени, но не театрални движения. Имал царствена церемониалност и всеки чувствал, че тази величественост произлиза от безграничната почит, която имал към тайнството на св. Евхаристия. Тази почит се засилвала още-повече от присъствието на ангели, архангели и светии в олтара. Казвал, че на св. престол виждал много пъти как ангели и архангели, държат Тялото Господне.

Всичко това станало причина за сиянието на лицето на о. Яков. Когато служел в селцата и там, където отивал със светата глава на преподобни Давид, християните се впечатлявали. Нещо им предавал, вдъхновявал ги дори и да не говорел. Онова тихо и изпълнено с чиста любов лице, светлото му чело, очите, които прегръщали човека и милващата внушителност на гласа му… постоянно учудвали хората. Трябвало някой да е от камък или да е напълно безчувствен, за да не усети, че този монах е различен. И това различие можело да бъде само нещо божествено, тъй като носел мир и излъчвал любов около себе си.

Наистина, независимо дали говорел или не, щом седнел до него, човек неусетно се успокоявал. Предавал на всеки своята кротост, вътрешен мир и покой. Тези дарове ги носят само човеците Божии, избраните Му съсъди, тези, които Го обичат много и Му служат предано.

Старецът Яков служеше с абсолютна преданост на Бога. Служеше Му с патос в най-висшата форма на служение, като свещеник. Нищо по-висше, нищо по-свято, нищо по-сладко, но и нищо по-страшно от св. Литургия не съществуваше за него. Вдигал се с температура, със сърдечна аритмия, с голям задух в гърдите, със страшен флебит… и служел св. Литургия. Особено през последните си години, когато имал постоянен проблем със сърцето – а от 1986 г. и сърдечен стимулатор – приготвял се много рано в килията си и чакал да дойде на себе си, за да слезе в храма. И молел преподобния Давид не да го излекува, а да му помогне да застане на краката си и да служи. Да, само да служи… а след това нека дойде каквото Бог иска… но да успее и този път да служи! Толкова старецът обичал св. Литургия. Поради болестите му, а и тъй като изповядвал до 3 часа през нощта, се случвало да си помисли: Днес няма да успея, няма да издържа, а добрите хора са дошли от толкова далече, за да се черкуват.

Тогава му се явили светиите и му казали:

– Якове, няма ли да служиш, ние дойдохме от толкова далече?

След малко започвал и с напредването на службата вече се чувствал по-добре. Често още в самото начало на св. Литургия го напускало чувството, че е болен. Накрая, както казваше и той самият, мислел, че лети, толкова лек ставал. Носел винаги една евтина свещеническа одежда. Никога нямал и не дал пари за по-хубава. Само през последните си години имаше красиви одежди – подаръци от духовните му чада – но и от тях носеше само една, когато идваха много хора и на празници.

превод: Владимир Петров, източник: https://synpress-classic.dveri.bg/07-2002/yakov.htm