Адът на самооправданието (втора част)

Автор: о. Николай Лудовикос

продължение от тук

Днес, докато осъдят един престъпник може да минат толкова години, че всички жертви да умрат и самият престъпник да получи амнистия, да излезе на свобода и да казва: „Видяхте ли, че бях прав?!“ И човешкото правосъдие го няма. На лекциите ми идва един съдия и ми разказваше такива истории. И си казвах „Боже мой!“, в миналото съществуваше тази сигурност. Край и с човешките отношения – и там вече настава Кеада (пропаст, в която спартанците хвърляли старите хора, престъпниците и болните новородени деца – бел.прев.). Единият с удоволствие хвърля другия в Кеада. Аз хвърлям теб, ти хвърляш мен, и влизаме и двамата в Кеада. Ти казваш: „Аз още не съм стигнал там„. Разбира се, не си стигнал там, защото си в Църквата, защото казваш едно „Господи помилуй“, защото имаш една благодат. Ако тези неща изчезнат напълно, ако забравим, че някога съществуваха, докъде ще стигне човек? До състояние на парализа, на некроза. И тогава, за да върнем тези неща, е нужна благодатта на изповедта, благодатта на молитвата, благодатта на Тайнствата, благодатта на св. Евхаристия, за да може човек лека-полека да разбере как стоят нещата и Кой го крепи. Крепи те само Този, Който те обича. Бог те обича. И само Той те крепи и така биваш оправдан, защото те обича, точно както ти ако обичаш някой нещастен и беден, вземаш го и го осиновяваш и му казваш: „Ела! Отсега нататък аз те осиновявам!“

Това се нарича оправдание, вземаш го, даваш му отношение, любов, това се казва осиновяване в Църквата. Това, което Кръщението прави. Това, което наследяваме от грехопадението, не е някаква наследствена вина, а тази склонност към злото. Затова помнете тази картина с просяка на улицата, който вземаш и го осиновяваш. Това е Кръщението. Кръщавам те в моя начин на съществуване, който е живот и смърт в Божията любов и оттук нататък ставаш брат, член на Тялото. Моята благодат стига до теб, благодатта идва, има вече отворени канали и това става с вяра. Вярата е доверие, Бог е верен на човека и човека на Бога. Бог е верен на човека, не си тръгва, а веднага щом Го извика, е тук. Който и да си, най-лошият, веднага щом кажеш: „Вярвам,  Христе мой!“, и Той е там. Което означава, че вярва на теб, доверява ти се, готов е да ти даде най-великите неща. Припомнете си притчата за блудния син. Бог доверява благата на човека и човекът доверява себе си на Бога. И това е оправдание, не защото внезапно си станал безгрешен, защото няма да станеш безгрешен, а влизаш в перспективата на покаянието. Това е значимото. В Църквата хората не са безгрешни, както си мислим, и веднага щом видим някой да прави някакъв грях до нас, го  обвиняваме и му казваме ти какво си? Църквата е перспективата на покаянието, защото в нея се уподобяваме на Този, Който ни обича. Виждаме Го как е. Когато виждам Христос да ми прощава чрез духовника и  да ме приема отново и отново, да се причастявам, как да не служа на другия човек, когото Той обича еднакво с мен?

Така се освещава човекът. Това не става с натискане на някакъв бутон и внезапно човек да стане добър скаут, а в Църквата се изцелява постепенно, както постепенно се излекуваме от тежка болест. Нас ни изцелява Божията благодат, а не магически, не натискаме някакъв бутон, свободата е жива до края и в цялата вечност ще съществува свободата на човека. Не съществува зависимост, нито вярата създава зависимост, вярата не е наркотик, а връзка, към която пристъпваш отново и отново. Или не пристъпваш. Когато го правиш, тя изцелява, и дяволът казва на човека: „Не отивай отново при духовника, знаеш си греховете!„. Ако ги знаеше, нямаше да ги забравиш. Знанието е знание, само когато е незабравимо знание.

Ако пък, залягайки да се оправдаем в Христа, и сами се оказахме грешници, нима Христос е служител на греха? Съвсем не!

След като тръгваме да се оправдаем чрез вяра, виждаме, че сме грешни. Дотогава не сме го виждали, защото самооправданието е работило в нас. Дотогава си казвал: „Аз съм праведен! Аз съм най-добрият, аз съм този, който съм и всички други са криви! И Бог е крив!“. Но веднага щом Го доближиш чрез вяра и Го видиш, казваш: „А-а, аз съм в пълен хаос! Не съм добре, както си мислех.“ И Христос, нима става слуга на греха ми? Да не бъде! Защото тогава „ако отново градя, що съм разрушил, сам себе си правя престъпник”. Ако видя това състояние и реша отново да започна делата на закона, тогава какво става? Ако го видя и се ужася, внимавайте, човек може да се ужаси от нещата, които носи в себе си. Съприкосновението с благодатта е способно да успокои този наш страх и да го превърне в щастие. Чрез благодатта имаме едно „щастливо” знание за нашето падение. Защото едно нещастно знание за падението може да причини страх в човека. Един свети отец, казва, че когато някой се върне при Бога, Той постепенно го сваля на земята, защото трябва да слезе от „коня“, от всички коне. Ако това не стане, другият (дяволът) те сваля с юмруци и ритници. А ти искаш да останеш върху коня, дърпаш се и става една борба, която няма край, защото, ако паднеш от коня (ще се нараниш). Внимавайте, човекът се бои от нарцистичната рана, страхува се да не загуби представата, която има за себе си и това за него е най-лошото нещо, което може да си изпати. Затова се противи толкова много на обидите. Не трябва да се ужасяваме, когато уязвяваме някой и той се противи силно. Но ако обидиш някой светец, това изобщо не го интересува. Казваш му:

– Крив си!

– Много съм крив! – ти отговаря той.

Защо? Защото неговата надежда и идентичност е една нова надежда и една нова идентичност, която идва, както казва св. ап. Павел, живея, защото Той ме възлюби. Аз живея, защото Той ме обикна. И Той ми дава връзка, която е трайна, защото Той го иска. Това е една вечна връзка. Какво да правя с твоето уважение, което днес го има, а утре го няма? Тези, които са придобили уважението на другите, знаят колко лесно се губи. Благословен Идещият в името Господне, а след това: Премахни Го! Разпни Го! Това е човекът. Ако неговата нарцистична нужда го изисква, се отказва от всичко и всички, и то за части от секундата. Така се причиняват и големите рани: ама довчера ми казваше, че ме обичаш! Да, обичах те, истина ти казвам! Сега не те обичам. Е, не става да не ме обичаш. Тоест обичам те и сега, но, как да ти кажа. . . не те обичам! Не чувствам в мен, че те обичам. Другият рухва. Днес това е очевидно. В миналото не бе очевидно, защото хората имаха благодат и единният поддържал другия. Днес самооправданието пропъжда благодатта. Ако започнеш да се самооправдаваш, Бог тозчас отнема Своето оправдание и виждате всички тези, които говорят за себе си „направих това, направих онова, след това онова“. И всички ги плюят, нали? Ако не пред тях, тъй като са им нужни, то зад гърба им. Всички се отвръщаме от тях, така ли е? Една министърка правеше така и когато загуби своя пост, неин пряк сътрудник ми каза:

– Не я понасях повече! Какво да ти кажа, отче, дори когато говорихме как човекът отишъл на луната, тя казваше: Аз го планирах! Това бе мой пръст! Зад всичко добро стоеше тя, а за всички нейни грешки естествено виновен бях аз! Аз бях бърсалката, с която бършеше ръцете си. Зарадвах се, когато загуби поста си!

Чувате ли? Защото никой не понася самооправданието, тъй като сме образ на смирението, Бог е смирен, Него иконизираме, в Него почиваме. „Поучете се  от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко”. Защо ще намерим покой, когато научаваме, че е кротък и смирен? Защото сме създадени от Него и за Него. Намираме себе си, намираме сродното ни място. Видели сте щастлив човек? Смирен е. И кротък. Кротостта се свързва със смирението. Ако няма кротост, означава, че няма и смирение. Ако има смирение, има кротост.  Но това става постепенно, а не с натискането на един бутон. Но когато човек влезе в този процес, той се радва, не чака да се зарадва след десет години, тогава още повече ще се зарадва, а вече се радва, защото благодатта на смирения Христос върви отпред, решава загадки, дава търпение, помага ни да преодолеем проблеми.

чрез закона умрях за закона, та да живея за Бога. Разпнах се с Христа,
и вече не аз живея, а Христос живее в мене.

Страшни думи. Приключил съм със закона, не защото направих всичко, а вече не се занимавам и зная, че не мога да направя всичко. Тук е смирението.  И веднага:

Разпнах се с Христа,
и вече не аз живея, а Христос живее в мене

Страшни думи. Те са триумф. Вече не аз живея, защото, будала ли съм аз да живея? Такъв, какъвто съм? Разпвам се означава: както Той е разпнат, защото разпва моето непослушание и глупост в онзи момент, така правя и аз. И аз съм върху един кръст- върху кръста на несамооправданието. Така благодатта идва и Той живее в мен.

Живея чрез тази вяра и чрез Този, Който ме обича и ме оправдава, докато не го заслужавам. Тайнството на Църквата е тайнство на Божията любов, това е една любовна история, love story. Наистина, Евангелието не може да се обясни  по друг начин. Ако попитате Бога:

– Боже мой, защо правиш това?

Няма какво да ти отговори.

– Защото те обичам.

– И защо ме обичаш?

– Обичам те, защото те обичам.

Защото е Себелюбов. Той избира предвечно Себе Си като такъв. Няма съмнения, Той е това голямо Да и спрямо теб, и в връзката с теб. Това Да е висшето оправдание, което се преустановява, когато започнем да се себеоправдаваме. Това е нашата голямата болест и оттам нататък започва едно предвкусване на ада. Да ви кажа какво е адът. Може да е нужно. Адът е това абсолютно самооправдание. Толкова голямо, че никой друг не може да оправдаеш, освен себе си.

В Патерика се казва, че един много свят и милостив монах вървял от килията си в пустинята към скита, за един празник в храма. Дяволът решил да го изкуши, преобразил се в монах, седнал на един камък на пътя и започнал да плаче и да ридае. Светецът минал оттам и видял другия „монах” да плаче и да ридае. Попитал го:

– Брате, защо плачеш?

– Защото направих голям грях и Бог няма да ми прости!

– Виж, Бог е любов, не е така, както мислиш, Бог прощава.

– На мен няма да ми прости!

Монахът отишъл в храма, Литургията свършила, мислел за случилото се, върнал се обратно, отново видял монахът да плаче и да ридае и да казва, че Бог е несправедлив, не ми прощава. . .

Той се наскърбил, върнал се в килията и казал: „Не мога да го оставя така!“. Започнал да пости и да се моли за непознатия и докато пости и се моли, свише получава известие: „Виж, той не е монах, а дяволът, който дойде да те изкуши. Но върви и му кажи това, което ще ти кажа: „Стани, обърни се на изток и извикай три пъти: аз съм древното зло. Боже, бъди милостив към мен и ме спаси! и ще получиш прошка“.

Монахът отишъл при дявола и му казал:

– Спри да плачеш, зная кой си. Има спасение и за теб. Стани, обърни се на изток и извикай три път: Аз съм древното зло. Боже, бъди милостив към мен и ме спаси!

Дяволът веднага скочил и извикал:

– Аз съм древното добро, и то най-доброто! И Той да се покае за всичко това, което ми причинява!

Затова ви казах, че адът е адът на самооправданието. . .

Край на беседата

превод: Константин Константинов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: