Монашеството като литургично възпитание

Автор: проф. протопр. Георги Металинос

1. Православното монашество поддържа връзката между аскезата и богослужението, като запазва духовните основи на Божия народ в неговото духовно пътуване. Животът на монаха е автентично изучаване на покаянието. „Монашеският живот ни изобразява живота в покаянието“ (1). И тъй като покаянието е съществена революция, въведена от Христос в света за постоянното обновяване на света, монашеството запазва християнството като постоянна (духовна) революция в света, продължавайки духовността на първите векове, предпазвайки Църквата от опасността от секуларизация, действайки възпиращо за нейното разпространение. Монашеството, в своята абсолютна последователност в борбата за обожение изразява във всяка епоха „изобилието” на християнската аскеза, път „още по-превъзходен“ (1 Кор. 12:31), който в духовния живот се превръща в правило. Ето защо той е наричан „по-добрият път“ или „светът на Църквата“.

Защото, въпреки че всички християни са призовани да вземат „с насилие“ ( насилване над собствената природа) царството Божие, монасите следват Господнята заповед по-последователно, чрез по-последователна и пълноценна аскеза. Следователно всички вярващи се стремят към една и съща цел. Но монасите се подвизават, като имат повече възможности. Техният път е  преживяването на  „последно(то) време“ (1 Йоан 2:18), непрестанната бдителност в очакване на „идващия Господ“.

Затова монашеството е най-автентичната форма на християнски живот и „светлина“ за подвизаващите се в света. А включването на богослужението в духовната борба на монасите, колкото и да се смята за разграничаване от  първоначалното разглеждане на богослужението от Църквата, се оказва най-голямото благословение за църковното тяло, защото чрез монашеството продължава взаимовръзката между богослужението и въодушевеното мъченичество, тъй като монашеството е и историческо продължение на християнското мъченичество, като „мъченичество на съвестта“ (2). Апостолската общност в Йерусалим вече е представена като основно богослужебна общност. Молитвата на вярващите се отправя към Бога „с едни уста и едно сърце“ (Рим. 15:6; 1 Петр. 4:1; 1 Откр. 15:4 и др.). Именно на тази традиция монасите ще останат верни. Техният живот ще се оформи като богослужебен живот, а те самите ще ходят като „ангели в тяло“ и „служебни духове“. Монахът, освен това, не просто се „храни“ (пасивно) в богослужението, а става негов участник и свещеноизвършител, като по този начин участва в начина на съществуване на Църквата като тяло Христово. Организирана от св. Василий, монашеската общност представлява миниатюра на Църквата като „монашеска енория“, в която всекидневният живот се изразява като литургично славословие. Именно чрез общежитийния манастир църковното богослужение развива своята динамика в пространството на аскезата (3). В географския център на общежитийния манастир винаги стои съборният храм – централният храм за литургичното събрание на целия манастир.

2. С появата на организираната аскеза през 4 в. богослужението става пряко свързано с аскезата (4). Монасите включили в своето богослужение коленопреклонения, познати от императорския обред (adoratio = поклонение), за да изразят своето  съкрушение, себеукоряване и подчинение пред Бога.

По този начин богослужението придобило аскетичен характер, като постоянно покаяние. Този дух е предаден от едно слово на авва Памво, което в същото време разкрива отдалечаване от формата на богослужение на християните по света: „И монасите не отиват в пустинята, за да застанат пред Бога и да се издигнат с мислите си, да пеят песни, да съчетават напеви, да махат с ръце и да тропат с крака. Не, ние трябва с голям страх и трепет, със сълзи и стенания, с благоговение и с глас, който е смирен, лек в съкрушението и уважителен към мярката, да принасяме молитвите си на Бога.“ (5)

Този текст ясно изразява духа на монашеското богослужение, т.е. неговото засаждане в монашеската практика. И въпреки че в по-късните векове монашеството придобива богослужебно богатство, по-голямо от това на мирските енории, превръщайки се в основен фактор за развитието на църковното богослужение, никога няма да бъде загубен този дух, свързан с цялото поддържано в него духовно извисяване. Монашеството успява да превърне живота в органично продължение на богослужението именно чрез аскезата. Придържането на монаха към молитвата изисква и засилено участие в богослужението. В обожанието монахът осъществява себе си. Ето защо той иска да живее в общение с Бога, както бебето търси майчината прегръдка. Участието на монаха в богослужението го държи в богоцентрично общение, но също и в общение с братята му. За монаха въздържанието от богослужение е отдалечаване от Христос и откъсване от майчиното тяло на Църквата.

Ето защо не е странно, че аскетите-отшелници във всяка епоха получават Светото Причастие чрез монасите от общежитийните манастири, за да могат да се причастяват всеки ден и по този начин да участват в църковната общност. Една абсолютизирана аскеза, отчуждена от богослужебната общност, не може да бъде разбрана в църковен аспект. В аскетичните си съчинения свети Василий, най-големият монашески учен на Църквата, отдава приоритет на литургичната практика, подчертавайки, че „молитвите, които не се произнасят заедно, губят голяма част от силата си“ (6).

3. Тази практика се спазва днес на Света Гора, където е представено цялото Православие. През църковната година там се провеждат около петдесет бдения. В някои от по-строгите общежитийни манастира бденията се служат през всички съботи на двата дълги поста (Рождественски и Велик). Един съвременен известен светогорец (о. Георги Капсанис) дава важно свидетелство по този въпрос. “В богослужението на Църквата монахът се предава в любов на Бога и Бог се предава на него. Монахът прекарва много часове всеки ден в храма, служейки на обичния Господ. Участието в богослужението не е „задължение“, а потребност на душата му, която жадува за Бога. В светогорските манастири Светата Литургия се отслужва всеки ден и монасите не бързат да приключат службата, независимо колко дълго продължава тя, защото нямат нищо по-добро за тях от това да бъдат в общение с Изкупителя, Майката на Изкупителя и приятелите на Изкупителя […] Така богослужението е радост и празник, откриване на душата и предвкусване на небето […] Приоритетът, който монашеството дава на богослужението, напомня на Църквата и на света, че ако св. Литургия и богослужението не станат отново средоточие на живота ни, нашият свят няма да има възможност да се обедини и преобрази, да преодолее разделението, дисбаланса, празнотата и смъртта, въпреки амбициозните хуманитарни системи и програми за подобряване на света. Монашеството също така ни напомня, че Литургията и богослужението не са „нещо“ в нашия живот, а средоточието, източникът на обновяването и освещаването на всички аспекти на нашия живот“ (7). Този текст е важно свидетелство за връзката между аскезата и богослужението, която се е утвърдила в Православието през вековете.

4. Също така аскезата е оставила своя отпечатък върху църковното богослужение. Не само формите, но и съдържанието, идеите и тематиката на църковното богослужение имат силен аскетичен характер. Ще се ограничим само с няколко характерни примера:

а) Пълно налагане и в „света“ на манастирската литургична практика след края на иконоборството.

б) Идеите за „следване“ на Христос, за страданието заради Христос, за саморазпване, чисто аскетични теми  доминират повсеместно в църковната химнография.

в) Много празници и последования са посветени на мъже и жени – подвижници, които биват изтъквани като образци на православната духовност (8).

г) Аскетичният идеал доминира в седмичната богослужебна практика: Вторник е посветен на Света Богородица и особено на св. Йоан Кръстител – върховете на аскетичния живот и наставници на подвизаващите се в тяхната борба. Така девствеността и целомъдрието се почитат литургично в лицата на Света Богородица и св. Йоан Кръстител.

д) Тук може да се добави и издигането на иконостаса, дългите постни периоди, както и одеждите на духовенството (расо), което е плод на дълга аскетично-монашеска традиция. Дори обичаят на православните да участват в богослужението обикновено се отдава на влиянието на монашеското житие (аскетично отношение към тялото и подражание на действията на ангелите в небесното богослужение, които „стоящи“ прави  служат на Бога) (9).

Взаимопроникването  на богослужението и аскезата в живота на Църквата въплъщава духа на Православието, а именно доближаването  „с чисто сърце“ на царството на благодатта. Преди всичко участието в Тайнството на Тайнствата, светата Евхаристия, според признанието на светоотеческата съвест, изисква бдителността на вярващия и неговата психосоматична чистота (срв. 2 Кор. 7:1).

Богослужение (Евхаристия) и „чистотата на живота“ – в аскетичния, а не в моралистичния смисъл на думата – вървят ръка за ръка.

5. Съхраняването от страна на монашеството на автентичната взаимовръзка между аскезата и богослужението е резерв на сила за развитието на диахроничната му динамика в изразяването на църковното богословие. Неслучайно истинските богослови на Църквата (отците) произлизат от пространството на аскезата, и то от нейната координирана организация    – монашеството, естественото продължение на живата традиция на Църквата. Монашеството запазва автентичните измерения на ръцете на богословието и неговите криле в осъществяването на духовните възходи (богослужение и аскеза).

Ето защо от гледна точка на църковната аскеза и богослужение става очевидна вътрешната връзка на монашеството с богословското познание и богословието на църковното тяло.

Това е причината, поради която по убеждение считам сферата на академичното богословие (университетите) само като възможност за научен подход и анализ на отпечатъците в историческото време на свидетелствата за пътя на Църквата, но никога като предпоставка за църковно, т.е. първично, богословстване, като проява на богопознание.

Това се постига в истинската богословска школа на Църквата, в пространството на монашеския опит, имайки за основа 12-14 глави в Първото послание към Коринтяни, където се говори за „духовните“ (дарби). Само онези, които постоянно се учат в тази богословска школа на благочестието, като монасите, се явяват свише богослови на Църквата.

Бележки:

1. Καν. ΜΓ´ της ΣΤ ´ Οικ. Συνόδου.
2. Ανδρ. Ι. Φυτράκη, Μαρτύριον και Μοναχικός βίος, Αθήναι, 1948. Παράβαλλε Π. Γ. Δ. Μεταλληνού. Ο άγιος και ο Μάρτυρας ως μιμητής του πάθους του Κυρίου, στον τόμο: Ο άγιος και ο Μάρτυρας στη ζωή της Εκκλησίας (Εισηγήσεις ΙΒ´ Συνεδρίου Πατερικής Θεολογίας), Αθήνα 1994, σ. 56-58.
3. Για την σχέση μοναχισμού και λατρείας βλέπε Τα «Ασκητικά» του Μ. Βασιλείου (PG. 31, ´520-1428).
4. Για το θέμα γλ. στου π. Γ. Δ. Μεταλληνού, Η θεολογική μαρτυρία σ. 61 ε. ε.
5. Βλέπε W. Christ M. Paranikas, Anthologia Graeca carminum Christianorum Lipsiae 1871, s. XΧΙΧέ.
6. PG. 32, 493 B.
7. «Ευαγγελικός μοναχισμός», στο περιοδ. «Ο Όσιος Γρηγόριος» 1(1976), σ. 68 και 70.
8. Χαρακτηριστικότερες περιπτώσεις η προβολή των οσιακών μορφών της Αγίας Μαρίας της Αιγυπτίας και του Αγίου Ιωάννου της Κλίμακος (αντίστοιχα την Ε´ και Δ´ Κυριακή της Μ. Τεσσαρακοστής). Για την έμπρακτη επιβεβαίωση βλέπε J. Tyciakt Die Liturgie als Quelle östlicher Frommig keit (Ecclesia Orans, 20) Freiburg 1937.
9. Βλέπε Ιωάνν. Φουντούλη, Το πνεύμα της θείας λατρείας στα: Λειτουργικά θέματα, Α´ Θεσ/νίκη 1977, σ. 21. Ε. Ε. 10. Βλέπε Π. Γ. Δ. Μεταλληνού, Θεολογική Παιδεία και εκκλησιαστική Αγωγή, Αθήνα 1993, (ανατ. από την «Εκκλησία» 1993, σ. 127 ε. ε.).

превод: Константин Константинов