Учението за човека в християнството и неоезичеството (I част)
Автор: Максим Кузнецов
Съвременното секуларно общество споделя едно мнение, подхванато от неоезичниците, че идеалът на християнина е самоунищожението, пасивността и безинициативността.
В своите книги и статии против Православието, неоезичниците много често експлоатират подобни образи, противопоставяйки „смирения християнин” на „свободния езичник”. Във връзка с това ще разгледаме какво на практика казва Православното вероучение за човека и неговото предназначение и ще изясним и някои понятия, които се тълкуват превратно.
Можеш ли да станеш бог?
Първите стихове на Библията ни разказват за нашия материален свят като Божие творение. Венецът на Неговия творчески замисъл се явява човекът: „След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие; и да господарува над морските риби, и над небесните птици, (и над зверовете) и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята. И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори.” (Бит. 1: 26– 27).
Съвременният гръцки богослов архимандрит Георги (Капсанис), коментирайки този текст, пише: „Сътворението по Свой образ е било такъв дар, който Бог дал само човека и на никой друг от цялото видимо творение, така че той станал образ на Самия Бог”. Този дар включвал в себе си разум, съвест, свободна воля, творчество, любов и стремеж към съвършенство, лично самосъзнание и всичко, което поставя човека над останалото видимо творение, и стремеж към Бога, създал неговата личност. С други думи, всичко това, което прави човека личност, му е дадено като дар по образ Божий”.
В Новия Завет апостол Петър казва следните думи, обръщайки се към християните: ”Но вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина” (1 Пет. 2: 9).
Православната църква, за разлика от много други религиозни течения, разглежда човека като венец на Божието творение, чиято цел е много висока още при създаването му. Преп. Макарий Египетски, живял в IV век, пише: „Познай своето благородство, а именно, че ти си призван към царско достойнство, че ти си от род избран, свещен и свят.”
В наши дни богословите имат точно такова мислене по този въпрос. Мисионерът и богослов митрополит Антоний Сурожски пише: „Ако искате да разберете какво е това човек… Погледнете към престола Божий, и ще видите там Седящия отдясно на Бога, отдясно на Славата човек Иисус Христос… Така ние можем да разберем колко е велик човекът, ако само стане свободен…”
Постоянното наблюдение върху личните си грехове и паметта за това, че човекът е „роб на земните страсти”, го предпазва от тщеславие и гордост, която е духовна слепота. Творецът е поставил човека като господар на Вселената и е подчинил на него цялото творение. Заради човека и неговото спасение Бог, Творец на видимия и невидим свят, се въплътил в земно, материално тяло, приел е смърт и е възкръснал, като призовал и човека като способен към обожение. Всички свои способности човек е длъжен да реализира в творчество и любов, за да угоди на Бога, защото „пределът на добродетелния живот е уподобяване на Бога” – казва свети Григорий Нисийски.
„Човекът е великолепен отпечатък на великолепен образ, изваян по образа да идеалния Първообраз”, пише Филон Александрийски. Тези думи не биха могли по-добре да се съгласуват с мислите на св. Григорий Нисийски: „Краят на доблестния живот е уподобяването на Божеството и затова доблестните с цялото си усърдие се стремят да преуспяват в чистотата на душата си, да премахнат от себе си всяко страстно разположение, за да е възможно при по-добър живот, в тях да се образуват някои черти от висше естество…”
Човекът е бил създаден от Бога като свободно същество, призвано да се издигне до божествен статус, даруван от Бога по Неговата благодат, доколкото човекът е призван към осъществяване в себе си на Божието подобие; той буквално е създаден, за да стане бог. Св. Григорий Богослов пише, че човекът е „поставен отделно от цялото творение“, бидейки единствената твар, която е способна да стане бог. „На човека е дадено да стане Бог… Божественият Логос не е станал Богоангел, а Богочовек”.
Църковният историк и богослов архимандрит Киприан Керн в изследването си за свети Григорий Палама казва същото: „ На ангелите е дадено само да отразяват Светлината, а на човека е дадено да стане Бог… Божественият Логос не е станал Богоангел, а Богочовек.”
По думите на св. Ириней Лионски, „Бог стана човек, за да стане човекът бог”– в тези думи е заключена цялата догматическа сърцевина на християнското учение за човека. Светите отци особено са подчертавали необходимостта от осъзнаване на това. Така св. Григорий Богослов казва: „Ако мислиш ниско за себе си, напомням ти: ти си създаден бог, чрез Христовите страдания, облечени в нетленна слава.” Изхождайки от казаното, ще се съгласим и с изводите на съвременния богослов отец Андрей Лоргус, който размишлявайки за християнската антропология, пише: „Пътят на християнското осмисляне към себе става не чрез признаване на своето нищожество, а чрез признаване на своето достойнство, на фона на което е забележителна дори най-незначителната грешка.”
Аскезата представлява само инструмент за личностно израстване, а не цел на живота. В този случай православният християнин е като спортист по време на тренировка, който се поставя във възможно най-лоши условия, които са му необходими, за да постигне той лично съвършенство.
За този, който се нарича раб
Както виждаме, учението за достойнството на човека и неговото предназначение в християнството е много високо. Но често камъкът за препъване на мнозина стават такива понятия като „раби Божии”, „кротост”, „смирение”, „страх Божий” и др.
Спекулациите на тази тема са широко разпространени в интернет-пространството във вид на многочислени демотиватори при различни дискусии. Да разгледаме, например, какво на практика християнинът влага в тези понятия и има ли в тях нещо обидно и унизително.
Да започнем с духовната свобода, която е власт на личността над себе си, над собствения си егоизъм, над своите страсти и греховни влечения.
В християнството се почита Бог, който е Творец на цялата Вселена и има всички положителни свойства. Той е абсолютното Добро и Любов. Бог надарил хората със свободна воля, затова понятието „свобода” е фундаментално в християнството. Апостол Павел призовава: „И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго. Ето аз, Павел, ви казвам: ако се обрязвате, Христос нищо няма да ви ползува. Свидетелствувам пак на всеки човек, който се обрязва, че той е длъжен да изпълни целия закон. Вие, които искате, да се оправдавате със закона, отметнахте се от Христа, отпаднахте от благодатта, а ние се надяваме и очакваме оправдание от вярата чрез Духа. Защото в Христа Иисуса нито обрязването има сила, нито необрязването, но вярата, която действува чрез любов. Вие отивахте добре: кой ви спря, да се не покорявате на истината? Това придумване не е от Оногова, Който ви призовава. Малко квас заквася цялото тесто. Аз имам вяра у вас чрез Господа, че вие не ще мислите инак; а оня, който ви смущава, – който и да е той, – ще претърпи осъда. А за какво още ме гонят, братя, ако аз и сега проповядвам обрязване? Тогава би се прекратила съблазънта от кръста. О, да бяха отсечени ония, които ви размиряват! Към свобода сте призвани вие, братя; само че свободата ви да не служи като повод да угаждате на плътта, но с любов си услужвайте един другиму“. (Гал. 5: 1–13). Както пише протоиерей Андрей Хвиля-Олинтер: „Православието въздига вътрешната свобода на волята при човека, защото това е дарът Божий, който е основна първопричина. Духовната свобода е власт на личността над себе си, над своята природа, над своя егоизъм, своите страсти и греховни влечения.”
„Робство” буквално означава подчиненост и загуба на свобода. Например, алкохоликът или наркоманът са дотолкова пленени от пагубната страст, че не могат вече самостоятелно да се откажат от нея, макар да разбират, че това ги води към гибел.” Обещават им свобода, когато те сами са роби на развалата, защото от когото някой бъде победен, от него бива и поробен.” (2 Пет. 2: 19). Ето от такова „робство” предпазва християнството.
Примерът с алкохолната зависимост е много показателен, но страстите са различни, а тяхното действие е еднакво – поробване на свободата на човека. Да бъдеш нечий роб означава да си напълно неподвластен на всички останали. Именно затова християните се наричат „раби Божии”, признавайки над себе си единствено властта на Самия Творец на Вселената, като същевременно остават независими от всякакви други проявления, ограничаващи човешката свобода. В такъв контекст говори и апостол Павел: „Говоря по човешки, поради плътската ваша немощ. Както предоставяхте членовете си да бъдат роби на нечистотата и беззаконието за беззаконни дела, тъй и сега предоставете членовете си да бъдат роби на правдата за свети дела. Защото, докато бяхте роби на греха, бяхте свободни от правдата. А какъв плод имахте тогава? Такива дела, от които сега се срамувате, защото техният край е смърт. Но сега, когато се освободихте от греха и станахте роби Богу, вашият плод е светост, а краят – живот вечен (Рим. 6: 19–22).
В личностен смисъл, в християнството не се подразбира никакво друго робство, защото Христос предава на всички вярващи молитвата, в която християните се обръщат към Бога като към свой Отец (Баща) – „Отче наш” (Мат. 6: 9–13).
Християните са деца Божии, което много пъти се потвърждава на страниците на Библията: „А на всички ония, които Го приеха, – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии.” (Иоан. 1: 12); „Вижте, каква любов ни е дал Отец – да се наречем чеда Божии и сме. Затова светът не ни знае, защото Него не позна. Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е.” (1 Иоан. 3: 1–2).
Христос особено явно показва това с думите си: „И като посочи с ръка на учениците Си, рече: ето Моята майка и Моите братя; защото, който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той Ми е брат, и сестра, и майка.” (Мат. 12: 49–50). Нищо подобно не съществува в другите религии, още повече при неоезичниците, които парадирайки с гръмката фраза „Моят бог няма да ме нарече роб”, получават логичния отговор: „Разбира се, пънът не може да разговаря”…
Автентичното славянско езичество е имало съвсем други представи за боговете, на които славяните са се покланяли с робско унижение и почит. Съвременният апологет свещеник Георги Максимов дава няколко исторически свидетелства, потвърждаващи това: „Арабският пътешественик Ибн Фадлан в началото на Х век така описва почитането на боговете на славяните: „И така, той идва към голямо изображение и му се покланя… Той не престава да се обръща с молба ту към едното изображение, ту към другото, проси тяхното застъпничество и унижено се кланя пред тях”.
А ето как германското „Сказание за Отон Бамбергски” описва реакцията на западните славяни-езичници през XII век, когато те неочаквано видели човек с щит, посветен на бога на войната Яровит, който никой не бивало да докосва: „При вида на свещеното въоръжение жителите в своята селска простота си въобразили, че им се явил самият Яровит: едните в ужас хукнали да бягат, а другите паднали ничком на земята.“
Страх, унижение и пълна зависимост изпитвали славяните при вида на своите идоли. Нищо чудно, че християнството толкова лесно и свободно е било възприето от нашите предци.
Трябва да кажем и няколко думи за робството като социално явление. От най-древни времена било често срещано това, че човекът може да се намира в положение на безправие и като собственост на друг човек. В античността робството е било разпространено повсеместно. Робовладението е съществувало в дохристиянско време и при славяните, въпреки че атеистичните съветски историци погрешно са свързвали появата на робовладелския строй при славянските народи с началото на християнизацията им.
Християнството никога открито не се е изправяло против това фундаментално явление на древния свят. Но именно християнството унищожило неговата идеологическа основа по думите на апостол Павел: „Защото всички сте синове Божии чрез вярата в Христа Иисуса; всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте. Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“. (Гал. 3: 26–28). Това буквално означава, че роб и господар са еднакви (пред Бога, б.прев.) и са братя в Христа. Затова не е чудно, че с постепенната християнизация, робството отминало в народното съзнание. И се появило отново със загубата на християнския морал, както например се случило в Русия по времето на управлението на Петър I и Екатерина II, когато крепостното право приело чудовищни форми.
Превод: Ренета Трифонова
Източник: http://www.pravoslavie.ru/97337.html
Задругата 
Вашият коментар