Църквата ни е все по-малко Църква Христова

001_09676e-900x600-600x400

Представяме ви разговор с известния руски свещеник и професор по църковна история прот. Георги Митрофанов, който коментира протестите на жителите на Петербург срещу решението на местната управа да предаде на Църквата един от историческите храмове-музеи в града, Исаакиевския събор. Жителите на Петербург масово се възпротивиха на тази идея, което доведе до конфронтация с Църквата. Опитвайки се да обясни неочаквано острата реакция на обществото, отец Георги Митрофанов заявява в свое интервю: „Изпитвам тревога, но не за страната, а за Църквата. Заплашват я различни опасности, но главната опасност се състои в това, че тя все по-малко е Църква Христова, говорейки за всичко друго, но не и за Христос, служейки на всичко друго, само не и на Христос“. Предлагаме ви цялото интервю с прот. Георги Митрофанов, тъй като покрай протестите и разговора за храма, той засяга и други важни и интересни въпроси, които касаят християните не само в Русия, но и в България.

 Без Църквата, музейните работници нямаше да има какво да показват

– По различни оценки на митинга против предаването на Исаакиевския музей са присъствали от 2 до 5 хиляди души. Това е огромна цифра. На политическите митинги идват по-малко. Кои са тези хора? Против какво протестират и защо?

– Там имаше различни хора. Аз дори не знам, против какво те протестираха. Не бива да казваме, че е против връщането на Исаакиевския храм, защото той си остава федерална собственост, каквато беше и досега, но с договор за аренда за срок от 49 години. По мое мнение, тази неадекватна реакция при поредното преразпределение на държавна собственост не е нещо положително, защото на практика нищо не се променя: музеят си остава музей. Ако в продължение на 49 години Църквата покаже, че не може да се грижи за храма-музей, договорът може да не се продължи. Ако обратно, ситуацията се подобри, то можем само да се радваме. Аз си давам сметка за това, че всички чиновници, занимаващи се с проблемите по преразпределяне на собствеността, без значение какви са –  голобради или брадати[1], са водени от утилитарни мотиви.

По същество може да се каже само едно: нормално е, че призлезлият от Църквата храм преди всичко си остава храм. Това, че музейното съ-общество е съхранило за нас някаква част от храмовете, е много хубаво. Но и до основаването на Съветския съюз, положението в музейната сфера в никакъв случай не е било толкова идилистично. Аз самият израснах в тази страна, в която на хиляди здания –  в това число и на стотици храмове, висяха табелки „Паметник на културата. Охранява се от държавата”, докато те се разпадаха пред очите ми. А музейното съ-общество мълчеше.

Мълчеше то и през целия период на моето детство, юношество, младост, когато зад стените на Казанския храм имаше кощунствен и просъветски лъжлив музей по история на религиите и атеизма. Аз не вярвам, че тук става дума само за безкористно желание на музейните работници да съхранят нещо за бъдещите поколения. Просто всички при различни обстоятелства са съхранявали това, което им е позволило да съществуват. И елементарният отговор на въпроса: „Има ли право Църквата да използва Исаакиевия храм според неговото първоначално богослужебно предназначение?”  е:  да, тя трябва да го владее в цялост, пък макар и да се разпорежда с това, което сама е построила. Защото ако не беше Църквата, музейните работници нямаше да има какво да показват.

За съжаление, в нашата страна не беше приет закон нито за лустрация, нито за реституция, затова когато някъде се възстановява историческата справедливост, можем само да се радваме. Прекрасно разбирам, че изминалите 25 години рязко намалиха кредита на доверие към Църквата от страна на обществото. Убеден съм, че в началото на 90-те години тези, които сега протестират срещу предаването на храма, щяха да се радват той да бъде върнат на Църквата и това е повод да се замислим. Ние твърде много се занимавахме през последните 25 години с въпросите за църковните имоти, със строежи на храмове и манастири, с възстановяване на неща, които може би нямаше нужда да бъдат възстановявани… Покрай всичко това ние пропуснахме съграждането на нашата Църква, която се състои преди всичко от хората. Градихме стени, но не съзиждахме души. Отначало наивно вярвахме, че нашият народ си остава православен в дълбините на душата си през целия съветски период, и затова е нужно само да му отворим храм, за да се помоли или да построим манастир, за да започнат желаещите своя монашески живот. Забравихме, че нашият народ се разцъркови. И при това не само през 70-те години на съветското си минало. Когато дойде 1917 година, той вече беше разцърковен.

По-добре е да подписват петиции, отколкото да строят барикади

– Паството измени ли се през това време? Съветският и руският мирянин различни хора ли са?

– Разбира се. Съветското време изискваше от човека ако не богословски знания, които беше трудно да придобиеш, то поне  готовността да пожертваш и да рискуваш нещо, за да се обозначиш като практикуващ християнин, като човек, който ходи на църква. Това е изисквало нравствени и интелектуални усилия, заради които е трябвало да се лишиш от нещо друго.

Това обяснява и определени недостатъци на нашето духовенство, представителите на което бяха париите на съветското общество, незащитени нито юридически, нито финансово. Оттук идва и стремежът на някои свещеници от съветско време да заработват нещо, разбирайки, че няма да имат държавни пенсии, че в определен момент не по волята дори на своя епископ, а по волята на упълномощения „Комитет по религията”, те могат да се лишат от своите места. Затова са искали, макар и финансово да осигурят своите семейства, за да не се окажат в ситуация на бедност и дори нищета. Това е забравено, но то беше трагедия на Църквата от съветското време – когато тя вече не е била унищожавана като в 20-те, 30-те и 40-те години, а е била  държана в положение на пълно унижение.

– А вярно ли е, че комисарят от Комитета е бил офицер от КГБ?

– Да, номенклатурата на комисариата в Комитета по религията е била сформирана от сътрудници на КГБ – обикновено те са били подполковници и полковници и са действали в тесен контакт с 5-то управление на КГБ, с политическата полиция. Тяхната задача е била не просто да контролират църковния живот, а максимално да го рушат, насърчават  недостойните и притискат най-добрите представители на нашето духовенство, като постоянно оказват натиск върху тях. А днес вчерашните гонители на Църквата, с лекота преминаха от партийните събрания към божествените литургии, от първомайските митинги към литийните шествия. Точно както едно време ритуално-протоколно говореха за строителството на комунизма, сега говорят за възраждането на Светата Рус. И точно по същия начин, като при митичния комунизъм, се опитват да конвертират митичната Света Рус в материални блага.

И на този фон какво може да означава историята с Исаакиевия храм? Според мен такава неадекватна реакция може да бъде обусловена само от едно: общо недоволство на хората от това, което се случва в Църквата.

Ние често виждаме, как огромното количество средства изтича по сметки на длъжностни лица, насочват се към офшорни зони, просто изчезват неизвестно къде. Но за разлика от началото на 90-те години, когато Църквата беше разглеждана като институт, който е противостял и по необходимост е бил отстранен, отчужден от държавната номенклатура, сега често ни разглеждат като част от тази номенклатура.

Въпреки това за разлика от съветското време, сега действа законът за свободата на съвестта, тоест за отделянето на Църквата от държавата, който реално работи. И се получава ситуация, при която за да не рискуваме да излезем на демонстрация в знак на протест, например против безкрайното строене на Невската арена, ние излизаме да протестираме против това, че Исаакиевия храм ще продължава да се съхранява така, както си беше досега, при това с незначителни промени. И това е напълно обяснимо: много по-лесно е да протестираш против Църквата като най-безобидната част от управляващата номенклатура.

– Днес стана популярна такава форма на възмущение като петицията. Може да я съставиш и просто да я подпишеш и изглежда, че хората често дори не четат против какво протестират. Но ако видят, че държавата нещо е направила съвместно с Църквата, това мигновено предизвиква реакция. Църквата стана нещо като автоматичен дразнител.

– Като историк мога да кажа: по-добре е да подписват, отколкото да строят барикади. Защото не съм убеден, че поредната 17-та година за нас няма да завърши за страната ни с нещо, напомнящо на предишната 17-та година (има се предвид Октомврийската революция през 1917 г., бел. прев.). Ако хората уж така искат да намерят отдушник за своята злоба и раздразнение, дори и срещу Църквата, по-добре е да подписват петиции. Църквата действително пропиля огромния кредит на доверие, който ѝ беше даден от обществото в края на 80-те и началото на 90-те години.

Фолклорна среща на фона на Макдоналдс

– Защо се получи така?

– Защото в Църквата влязоха хора, които не разбираха нито какво е Църквата, нито какво е служението на свещеника. Те видяха само още една структура, в която да могат да запазят привичното си зомбирано съзнание, изпълнено с различни фобии, без да поемат отговорност. И изменяйки само риториката, да достигнат до ръководни постове, без да имат нито сериозни знания, нито сериозен професионализъм, а просто да паразитират върху недоразвитите религиозни потребности на нашите духовно и психологически дезориентирани съвременници.

– Промениха ли се тези потребности за 25 години?

– За съжаление, за огромното множество хора, които посещават църквата и досега, външното ритуално-обредно благочестие, дори бих казал, благолепие, се явява алфата и омегата на самия църковен живот. Какъв е смисълът например на богословски безсмислените и нравствено-кощунствените богоявленски къпания? Сред къпещите се кого ли няма да намериш! И те са ярък пример за това, че нас ни възприемат като съставна част от екзотична фолклорна среща, призвана да разнообрази заедно с Макдоналдс и търговско развлекателните центрове, скучният и донякъде тревожен живот на нашите граждани.

– Какви хора днес идват при свещениците?

– Най-различни хора, представители на същото това общество, което не се промени много за тези 25 години в духовно и културно отношение. Като сравнявам днешните студенти с тези през 90-те, мога да кажа, че студентите от 90-те години бяха много по-вдъхновени. Често в семинарията идват да учат деца, чиито родители нямат пари, за да ги издържат в престижно учебно заведение или които не искат да рискуват да постъпят в светски институт. Сега за постъпилите в семинарията няма никакви усложнения и конфликти с горестоящите, с КГБ, със семейството, с обкръжаващото общество. Някой може да не завърши и да отиде в друго учебно заведение, без това да го задължава. А тук попадат повече случайни хора. Но пак ще повторя, че всички са много различни – както студентите, идващи в семинарията, така и миряните, които отиват на служба в църквата.

Има и друго, че ние си стоим на тази цифра – 3% практикуващи християни, т.е. християни, които се причастяват, пък макар и един път в годината.

Ситуацията в провинцията е още по-лоша, там стигат до 1 %. Това е нашият актив. А евхаристията е средоточие на духовния живот.

0_177526_878d74e4_lЕто, пристигна вестта за кончината на матушка Уляна Шменан, вдовицата на протопрезвитер Александър Шмеман. Той постоянно говореше на първо място за това, че средоточието на църковния живот е Евхаристията, и само там има църква, където има евхаристийна община, която не просто се събира в един храм, а която вижда в Евхаристията смисълът на своето съществуване.

А от друга страна, говореше за главната опасност за Църквата в наши дни – да подменим живата вяра в Христос с идеология, независимо как се нарича тя. Сега ние наблюдаваме поразителния образ на покръстения партиен секретар от филма „Мюсюлманин“, който в средата на 90-те ни изглеждаше абсолютно измислен образ и който пречеше на главния герой да отиде при свещеника и го уби по пътя му към Бога. Днес този персонаж се въплъти в многобройни кръстени партийни секретари, понякога дори в раса. Идеологията много често заема водещо място в умовете на много и много наши християни. Оттук идва и този феномен: православен атеист – православен християнин, който не се причастява и не вярва в безсмъртието на душата…

Нашият Христос се оказва безчовечен

– Струва ми се, че за масовото съзнание има разлика в думата „православен” и „християнин”. Думата „православен” е дискредитирана и придоби допълнителен оттенък: неадекватен, неанализиращ, заслепен. Съгласен ли сте?

– Да, оттук е и този жаргон: „православнейший”, „православие на главния мозък”, които между другото, са много популярни сред средите на семинаристите, което свидетелства за тяхната самоирония. Това показва  колко е необходима на християнина духовната трезвост. Такова нещо беше немислимо в началото на 90-те.  Дори хората, които не изповядваха Христос, никога не употребяваха такива думи. Това се считаше за кощунствено заради многото хиляди убити и гонени православни християни, за които те са знаели, може би, помнили са, слушали са за тях. А днес, уви, тези думи станаха съставна част от лексиката на нашите съвременници.

– Какво трябва да направи Църквата? На какъв език да говори с хората, за да си върне тяхното доверие? И може ли въобще да го върне?

– Разбирате ли, една от характерните черти на нашата страна е дълбоката лъжовност. Това съвсем не е случайно: в продължение на десетилетия лъжата не просто способстваше за успешна кариера и материално благополучие. Беше време, когато хората бяха длъжни да лъжат, за да живеят, за да спасят своите ближни. Думите дотолкова се обезцениха, че е много трудно да намериш истинските. Те могат да бъдат правилни, но да не са убедителни. За да може словото нещо да промени, човекът, който го произнася, е длъжен да бъде отговорен за него. А най-често никой не отговаря за своите думи: в някои ситуации се говори едно, в други – друго, и това по никакъв начин не определя живота, в това число и на говорещия ги.

Хората се умориха да слушат правилните слова, в това число и на нас, свещениците, които често не се пречупват през призмата на живота на самите свещеници и християни. Гледайки нашия църковен живот, трябва да перифразираме думите на Христос:  „По това няма да познаят, че сте мои ученици, защото любов нямате помежду си”.

И ето, че не ни разпознават като християни. За любовта се говори много, но я няма. Няма дори елементарно състрадание, защото то започва с адекватното виждане на действителността – не да строиш някакви идеологически химери, а да виждаш хората в техните скърби, в тяхното нещастие – такива, каквито те са.

Но ако не можеш да ги възлюбиш, ако състраданието ти не стига, в краен случай, поне не дръзвай да говориш високопарните и правилни думи на тези, които просто се нуждаят от твоето съчувствие, защото това ще бъдат думи, които само ще изострят страданието на човека.

У нас има нагласата, че преживяваме поредното второ или трето покръстване на Русия. Това винаги ме е дразнило: би трябвало да ни е достатъчно едно покръстване. Ние или ще строим стремглаво комунизъм, или Небесното царство. А всъщност Йов е символът на нашето съвременно общество – хора, дълбоко нещастни, които дори във  вярата си едвам издържат.  На такива хора са нужни не правилни думи, а живо, човешко участие…

– Ние дотолкова обезценихме и обезчовечихме православната вяра, че и Христос у нас стана съвършеният инквизитор.

– Помните ли думите на Владимир Соловьов за „Запада, който проповядва един прекалено хуманен Бог, и Изтока, който проповяда един напълно безчовечен Бог”? И ние тук действително сме истински евразийци: нашият Христос се оказва съвсем безчовечен, в това число и в образите на тези, които действат от Неговото име, но явно без Неговата заръка.

Как да съхраните праведността си? Не лъжете!

– Срещали ли сте в последно време примери за дълбока християнска вяра?

– Като всеки свещеник, аз също  мога да кажа, че миряните понякога не само изкушават, не само предават, но и подкрепят, дават уроци по благочестие и истинска състрадателност, истинска любов.

– Има ли някой енориаш, когото бихте запомнили?

Този въпрос е в известна степен деликатен. Разбира се, отсъствието на праведни енориаши прави живота на свещеника съвършено непоносим. Знаете ли защо толкова ми харесва ирландският филм „Голгота”? Там е показана реалната пропорция сред миряните християни, които не просто поддържат свещеника, но и които го отрезвяват, когато той иска да се отклони от своето служение и да избяга. Но по-голямата част приемат свещеника дотолкова, доколкото той им харесва, в такава мяра, каквато имат за себе си. Това е много печално.

И колко повече това е характерно за нас, на чиито плещи тежи зловещият опит на ХХ век, когато енориашите са предавали, дори убивали своите свещеници, и което е по-интересно – това са правили не толкова лошите, а добрите. И са правили това често не от зла воля, а защото просто са се бояли, че неучастието в злото ще ги превърне в жертва на същото това зло; предпочитали са да станат палачи, просто за да останат живи. Този опит от предателствата на 20-те, 30-те, 40-те години у нас може би не се усеща вече така силно, защото по-голямата част от предаденото духовенство вече не е на този свят. Но останаха техните деца и те помнят много неща.

А аз като историк, като човек, който е работил 20 години в синодалната комисия по канонизация на светци, получих много сериозна, дори бих казал психологическа травма, защото докато изследвах материалите по канонизациите, пред мен се отвори бездна от човешко предателство и отстъпление. Бидейки свещеник, който в известен смисъл е осведомен за историята на нашата Църква през ХХ век, аз добре разбирам, колко е уязвимо положението на свещенослужителя в съвременния свят.

Положението на хората, опитващи се да следват Христос, а не поредната идея, винаги е опасно в този свят и трябва да си даваме сметка за това.  

Ето защо много хора не искат да вървят след Христос, искат да се наричат християни, но да служат на антихриста. Може би говоря прекалено апокалиптично, но 17-та година предразполага към подобен род размишление. Опитвам се да си обясня защо нищо не означаващият сам по себе си факт на предстоящото предаване на Исаакиевския храм ни преоткрива призрачната и фалшива реалност на нашия живот, която се оказва скрита в ежедневната суета.

Изпитвам тревога, но не за страната, а за Църквата. Заплашват я различни опасности, но главната опасност се състои в това, че тя все по-малко е Църква Христова, говорейки за всичко друго, но не и за Христос, служейки на всичко друго, само не и на Христос.

– Какво трябва да се направи, за да се промени това?

– Аз не случайно говорех за лъжовността. Трябва да се стараем да не лъжем и да отговаряме за своите думи. Да започнем с това: в едно от апокрифните евангелия попитали Христос как да запазят праведността си. И Той отговаря: „Не лъжете.”

Не лъжете, това е много важно. Ние така привикнахме да лъжем „заради спасението си” и това словосъчетание така се утвърди, че вече постепенно започваме да лъжем просто по глупава инерция, като вземаме желаното за действително.

Колкото по-дълго служа, толкова повече не знам

– Вие като свещеник променихте ли се за 25 години?

– Безусловно. Напълно нормално е човек да се промени, особено пък ако е свещеник, защото в края на краищата, промените в живота на свещеника са по-радикални и често – катастрофални. Ние рядко осъзнаваме това върху себе си в пълнота като с особено дръзновение говорим от името на Христос, като Негови последователи. Но кой здравомислещ човек може да каже, че е способен на това?

Ръкоположиха ме в свещен сан, когато бях във втори курс на духовната академия през 1988 година, която беше осезаем предел в положението на Църквата в нашата страна. Струваше ми се, че започва Възраждане и Църквата ще даде, ако не обществено-политическо (за Православната църква това не е свойствено), то духовно-нравствен тон на това Възраждане. Но нищо подобно не се случи. Нещо повече, православната атрибутика стана разменна монета в отношенията между Бога и тази страшна клептокрация, която се утвърди в нашето общество.

Отвратителната дума „спонсор”, появила се при  възстановяването на храмовете, навлезе в нашия речник вместо думата „благотворител”, „благодетел”, защото се изврати разбирането ни за църковен живот. Всеки търси своя спонсор в духовния, политическия и икономически живот.

И Христос бива възприеман като спонсор и на тази основа се изграждат взаимоотношенията ни с Него. Не разбираме това, че като дарява на всеки искрено въцърковяващ се човек усещане за радост в началото на неговия духовен път, Христос после очаква от него помощ в носенето на този кръст, който е паднал и на Неговите плещи – кръстът на несъвършенството на този свят и тези хора. Спечелилите радост заради свободата в Христа, са длъжни да изпитат и отговорността, че са християни, а това означава: да Му предложат своите рамене.

– Ако човек, който не е практикуващ християнин, а просто минавайки, влезе в храма и Вие имате не повече от минута за разговор с него, какво е най-важното, което ще му кажете?

– Нещо подобно имаше в онзи несигурен период през 1989-90 година, когато служих в енорийския храм и бях принуден да пропускам покрай себе си буквално тълпи от хора, които не бяха дори и енориаши, идващи в неделния ден да се кръстят. Пред мен стоеше тълпа, а аз можех само като американски полицай, който им прочита правата да кажа, че „от момента на кръщението вашият живот трябва да се промени” и т.н. Разбира се, по-голямата част от хората се присъединиха към редовете на кръстените неверници, които у нас са били немалко и до 1917 година. И това, разбира се беше грешка. Кръщението без обяснение на хората за това, на което те се решават, напомня не за приемането на нови членове в Тялото Христово, а за забиване на нови гвоздеи в Тялото Христово.

Но дори и да имаш възможност час или два да общуваш с човека, какво можеш да му кажеш? Универсални думи не съществуват. Трябва да си представиш този човек, за всеки да намериш подходящата дума. И с тази дума не можеш да кажеш много.

 – А често ли казвате: „Не зная”?

– Разбира се, колкото по-дълго служа като свещеник, толкова по-често произнасям тези думи.

– Тоест преди двадесет и пет години знаехте повече?

– Да, разбира се (смее се). Аз по-често четях всякакви умни книги, които трябва да помагат на свещеника да даде универсалните отговори на сложните въпроси. Сега разбирам, че това не е така.

– А в какви случаи казвате  „Не знам”?

– За това е трудно да се говори абстрактно. Във всякакви случаи – в храма към всички,  дори към незрелите младежи, се обръщам на „вие”, но почти никога не поемам това дръзновение да благославям човек за каквото и да било под страх от отлъчване от общение с мен, ако той не изпълни моята воля. Аз мога само да кажа своето мнение, повече или по-малко категорично, но оставям на човека правото да вземе своето решение. Моята задача като свещеник е не да възпирам хората, а да се опитам да им помогна да отидат сами до Христос. Това означава, че те трябва да останат свободни и заедно с това – отговорни.

При психиатъра ме е срам, ще отида при свещеника

– Да, Вие в едно от интервютата си казахте, че хората по-често от всичко се спират при свещеника, намирайки Бога в него, и по-далече не отиват.

– А в това няма нищо християнско. Съществува проблем: защо у нас така лошо е поставена изповедта? У нас се е наложил обичай, започвайки от XVII век – преди всяко причастяване да се изповядват. А възможност за това просто няма, и човек за това на практика не е готов. У нас често изповедта се превръща в т. нар. „изповядване на помислите”. Когато човек за нищо вътрешно не се кае и не му кажеш нещо особено, той започва да говори колко е зле. И свещеникът по различни причини може да започне да играе заедно с него в тази ролева игра. Какъв е съвременният човек? Той живее в постоянна тревога, страда от много комплекси, неуверен е.

– Това е речник на психотерапевт.

– Именно. А психотерапията у нас още не е развита. Има психиатри, но всяка една представка „психо”, вече предизвиква бдителност: как така ще отида при психиатър или психотерапевт, да не съм „психо”? Да отидеш при сексолог е неудобно, срамно. А ето свещеникът, той е длъжен на всичко да отговори, ще отида при него. И свещеникът, вместо да пресече подобно общение и да изпрати човека при психотерапевт или сексолог, започва да му приглася. С това престава да бъде свещеник и губи своята професионална компетенция на пастир, превръщайки се в дилетант-психотерапевт или сексолог.

Аз неслучайно говоря за това, защото младите свещеници грешат, като се оставят да бъдат манипулирани на такава псевдо-изповед от начинаещи енориаши и особено енориашки. Жените обикновено се оплакват по-активно, но това е свойствено за тях.  Защото у нас, както и по-рано, жените са повече, отколкото мъжете, и в църквата това се усеща. Повечето наши съвременници израснаха в много неблагополучни семейства, разделени или пълни с конфликти, без нормално възпитание и образование. Разбира се, тях можем да ги пренебрегнем, но не бива да го правим. Не бива да ги отпращаме при други специалисти, за да се отървем от тях, а явно да им покажем и да разберат с какво може да им бъде полезен църковният живот и какво те наистина могат да очакват от разговора със свещеника.

– Тоест да се учат да се изповядват?

– Не само да се учат да се изповядват, но и преди всичко да се свидетелства пред тях църковния живот и наблюдавайки го, те да могат да си направят някакви изводи. За това често не е нужно да се говори нищо. Възможни са различни нюанси. Случва се така, че свещеникът ще каже красноречива проповед, а след службата ще се качи на своя мерцедес, ще мине през виещите се редици от енориаши и това е най-добрият начин да обезцени собствените си думи. Значителна част от свещениците приемат сан дори не поради своите недостатъци, а поради поразителната си недоразвитост, мислейки че санът ще им отвори път към материални блага, към обществен статус без особени знания и усилия. Тези хора дават лъжливият облик на Църквата и истинският лик, който е лик Христов, остава в сянка.

– А има ли такива, които идват с правилна мотивация?

– С правилна мотивация идват немалко хора, но те преминават през такава школа на клерикалния живот, че всичко забравят.

– Отиват ли си или остават?

– По-добре би било да си отидат, но за съжаление, остават.

– Има ли нещо, което сте мислили преди двадесет и пет години и което днес е променено в противоположна посока?

– Разбира се. Например по-рано, следвайки традициите на своя духовник, която произлизаше от синодалните умения на моите учители, аз не поощрявах честото причащение.

– Колко често?

– Струваше ми се, че пет или шест пъти в годината е достатъчно, а един път в месеца беше вече много и само за избраните. До революцията по-голямата част от енориашите са се причастявали един път в годината, което се е приемало за нормално.

– Как променихте гледната си точка?

– Това стана постепенно. Прониквайки в духа и смисъла на литургията, започваш да разбираш, че да бъдеш на литугрия и да не се причастиш, е странно. Може би тази ситуация е нормална при други обстоятелства, но не и сега.

„Дневници”-те на Шмеман не се вписват в стереотипи

– На 30 януари почина вдовицата на отец Александър Шмеман. Казват, че с кончината на Шмеман и Майендорф завършва цяла епоха в богословието. Съгласен ли сте?

Трябва внимателно да прочетем „Дневници”- те на отец Александър Шмеман, за да разберем, че културният и духовен феномен на руското емигрантство е значително преувеличен. Самият отец Александър Шмеман го е демонстрирал тогава, когато нанася така и не зарасналата рана на своя учител Антон Владимирович Карташев, напуснал Сергиевия институт, а след него и отец Йоан Майендорф. Александър Шмеман е разбрал, че малкият свят на руското емигрантство, в което той е израснал, така и не става голям. Това е било място, където нещастните страдалци, руските изгнаници – прекрасно образовани, жертвени и надарени, не са престанали да творят за неизвестната им бъдеща Русия и за тесен кръг от емигранти, лишавайки се от успешна кариера в Европа. И този малък емигрантски свят е бил обречен на изчезване, затова е трябвало руските бежанци да станат пълноценни граждани на страните, в които са живеели. А най-важното е било да се избавят от лъжливите идеи на руското мисионерство.

Аз лично познавах брата на отец Александър Шмеман, Андрей Димитриевич. Той тръгна по противоположния път и малко преди смъртта си смени своя нансенов паспорт с руски. Самият отец Александър Шмеман добре е чувствал, че ставайки православен свещеник, той е длъжен да служи не на някаква Русия в изгнание, а на ближните и да възприема тези ближни напълно адекватно. Той е бил безусловно човек както на руската, така и на френската култура.

Но какво прави той? Отива в съвършено друг свят –  в Америка, и намира там истинска хармония. Защо? Да, така е било, защото в Америка той продължава традицията на други двама велики представители на руската православна емиграция – протойерей Георги Флоровски и Георги Петрович Федотов, които много рано осъзнават, че Америка дава възможност в пълна мяра да се разбере православието като нещо вселенско, универсално и несвързано с отделна етнокултурна традиция. И отец Александър Шмеман в дневника си добре показва, че осъзнавайки себе си едновременно като руснак и французин в културно отношение, той е и американски православен свещеник. И работата е била не в неговото англоезично богослужение, а в това, че Америка му е помогнала да преодолее един от най-големите съблазни на нашия църковен живот – неразривната връзка с определена етническа култура. Това е бил нов възглед за Православната църква. И за много стари емигранти, както и за Карташев2, това се е оказало съвършено неприемливо, едва ли не измяна.

– Тяхното богословско наследство днес изучава ли се в Русия? Признато ли е?

– За съжаление, не. Отец Александър Шмеман и отец Йоан Майендорф се оказаха мислители от такъв мащаб, който ги обрича на неразбиране не само за още не едно поколение руски, но и американски православни християни. Това е сериозен проблем. Дори семейният живот на отец Александър Шмеман – ако внимателно се прочетат неговите „Дневници”, не се вписва в нашите псевдопатриархални и типично „домашни” стереотипи. Не искам сега да навлизам в детайли, но препоръчвам на тези, които искат да разберат мястото на матушка Уляна Шмеман в живота на отец Александър, внимателно да четат именно неговия дневник. Ще им бъде важно и интересно. Рядък пример за одухотворена, пълна свобода и в същото време здраво християнско семейство.

– Има ли днес приемници на тези богослови, можем ли да говорим за тяхна школа?

– Не, разбира се, нито в Париж, нито в Америка. А уж у нас…

Свързавайки своя живот с това духовно училище, мога да кажа, че през 80-те години то се отличаваше от днешните по много неща. Ако говорим дори персонално – всички, които бяха сред най-добрите представители на професорско-преподавателския състав, или си отидоха от този свят, или са много възрастни. Те напомнят на нас,  днешните преподаватели за това, че ние така и не достигнахме до тяхното ниво. Някой може и да е по-образован в нещо, но като цяло нямаме такива личности. Принуден съм да констатирам, че на мен ми беше по-интересно да уча тук, отколкото на днешните студенти, в това число и моите.

– Действително това означава, че епохата е завършила.

– Някаква епоха завърши, да. Не бива да се боим от това, а за да не се боим, трябва винаги да живеем в Църквата и с Църквата, а не със страната и културата като такава. В Христа всичко е преодолимо.

Поражението ни прави християни

– Тоест, не хората да бъдат в Църквата, а Църквата в хората?

– Да. Трябва да помним, че ние  – Църквата Христова и Христос досега са още живи. Бих искал да цитирам един от най-големите атеисти и в същото време, един от най-жадуващите за Бога писатели на ХХ век – Ърнест Хемингуей: „Поражението ни прави християни”. Когато ние вече сме разбрали, че нашата култура, нашият народ, моето образование, моят социален статус, моето състояние и аз сам, нищо не струваме в този свят сами по себе си, започваме да търсим Този, който може да изпълни живота ни със смисъл – Христос. Ние се намираме върху развалините на историческата Русия, която вече няма да се възроди. Ако не бях християнин, за мен това би било катастрофа. Но аз съм християнин. И се радвам, че съм в Църквата, която макар и идвайки в своя земен вид обезобразена и изкривена от предишната епоха, си остава Църква Христова. А у мнозина се създава илюзията за принадлежност към велика страна, която не съществува.

– „Русия, която изгубихме”?

– Да, но ние не сме я губили, къде ще се дене! Тя считаше себе си за велика, а се оказа просто голяма. В коя страна така кърваво, дълго и всеобхватно са преследвали християни? А ние седим в състояние на перманентна триумфалност: ето, имаме толкова мъченици! С това не бива да се гордеем, а да се срамуваме.

– Струва ми се, че не е от триумфалността, а обратно, от разговорите за това, че всичко е лошо. Но е лошо по силата на външни непреодолими обстоятелства, и за това нищо не може да се направи.

– Когато бях дете, излезе един филм на Ролан Биков „Айболит-66”. Там този Айболит, оказал се в Африка, заедно със своите животни пееше песента: „Толкова ни е хубаво, толкова ни е хубаво, че сега чак ни е лошо!”

Това е точно по руски. Няма идея за личната отговорност.

И когато разберем, че Църквата се явява това, което ние правим, тогава нещо може да се промени. Ние искаме да живеем в прекрасна Църква? Направете я. Църквата – това  не са кивотите, нито раклите, нито светините,  а хората. 

Част от интервюто можете да прочетете в Двери.

Превод: Ренета Трифонова, източник: Православие и мир


[1] С този израз прот. Митрофанов вероятно обозначава по външен вид светските хора и вярващите християни сред чиновниците, бел. прев.

2 Антон Карташев е един от основателите на Парижкия богословски институт. От 1925 до 1960 г. е професор там в катедрата по Църковна история и Стар Завет. Деятел на Руското Християнско Студентско Движение (РСХД). Участник в икуменическото движение и в конференцията на движението „Живот и дейност“ в Оксфорд (1937 г.). Член на редакционния комитет на списание „Путь“.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: