Тайнството на единството – V част

hqdefaultАвтор: протопрезвитер Александър Шмеман

Към четвърта част

Колкото е по-високо словото, толкова е по-двусмислено, толкова по-настоятелно изисква от християните, които го употребяват, не просто най-точното му разбиране, а и освобождаването му, очистването му от лъжата, която отвътре може да го изврати. Онова разпознаване на духовете, за което призовава св. ап. Йоан Богослов, е преди всичко разпознаване на думите, защото не само словото е отпаднало, както е паднал целият свят, цялото творение, но именно с падението на словото, с неговото извращаване е започнало падението на света, чрез словото е влязла в света онази лъжа, чийто баща е дяволът. Отровата на тази лъжа е в това, че словото си е останало същото, така че казвайки „Бог”, „единство”, „вяра”, „благочестие”, „любов”, човекът е убеден, че познава това, за което говори, докато тъкмо в това е падението на словото, че то е станало друго извътре, станало е лъжа по отношение на своя собствен смисъл и съдържание. Дяволът не е създал нови, „зли” думи, както не е създал и не може да създаде друг свят, както не е създал и не може да създаде нищо. Цялата лъжа и цялата сила на неговата лъжа е в това, че същите думи той е направил „думи за друго”, узурпирал ги е и ги е превърнал в оръдие на злото; и той, и неговите слуги в „този свят” винаги говорят на езика, буквално откраднат от Бога.

Но затова са безполезни и всички опити да се сведе въпросът за думите, за тяхното съдържание и смисъл – до въпроса за тяхното определение. Защото нали определението се прави пак с помощта на думите, чрез думите, и следователно не може да се излезе от този порочен кръг, заключил в себе си и поробил цялото паднало творение. Така че не от определение, а от спасение се нуждае падналото слово, както и целият паднал свят, и това спасение се очаква не от само себе си и не от другите думи, а от очистващата и възраждащата сила и благодатта Божия.

Такова спасение на думите чрез Божията сила е призвано да бъде богословието, чиято същност е в търсенето на „богоприличните думи” (Θεοπρεπεἲϛ λόγοι). Но то изпълнява призванието си не чрез определения, не чрез „думи за думите”, а чрез отнасянето на думата към онази реалност и към онзи неин опит, който е по-първичен от думата и спрямо който думата е символ: явление, дар, причастие… Защото именно като символ е била създадена думата, т.е. не като определение за реалността, която в изконната си същност е неопределима, а като явление, дар и причастност към реалността, като нейна придобивка е била създадена думата; чрез реалността словата ще престанат да тънат в своето падение, отново ще се въздигнат, придобивайки истинската си същност, в онази среща с реалността, в нейното възприемане, което наричаме вяра.

Недостатък на съвременното, в това число за съжаление и на православното богословие, а затова и тъй очевидното му безсилие е, че то твърде често престава да бъде тази относителност, превръща се в „думи за думите” и определение на определенията. Или пък както на Запад, се прави опит да се преведе християнството на „езика на съвременността”, на който, понеже той е не само „паднал” език, но и истинският език на отричането от християнството, – богословието няма какво ново да каже и усвоявайки го, самото богословие се превръща в отричане. Или пък, както често виждаме при православните, то се опитва да натрапи на „съвременния човек” своя отвлечен и донякъде действително „архаичен” език, който, в същата степен, в която за съвременния човек си остава несъотнесен към никаква реалност, към никакъв опит, – остава чужд и непонятен, и на който език учените богослови с помощта на все същите определения и интерпретации се опитват да правят „изкуствено дишане”.

Но в християнството вярата е първична, тя е преди думите, бидейки опит от среща и дар, получен в тази среща; защото само от този опит думите придобиват не само своя смисъл, но и сила.  „…Защото от препълнено сърце говорят устата му…” (Лука. 6:45). Затова думите, неотнесени към този опит, или пък откъснали се и загубили връзка с него, неизбежно си остават само думи – двусмислени, двойнствени, нагласени и лукави.

 

Превод от руски език: Венета Дякова

Подготовка на материала: Красимира Ковалкова


 

Източник: протойерей Александър Шмеман – «Литургическо богословие»; «Евхаристията – тайнство на Царството» – гл. 7 «Тайнството на единството»; стр. 428-431; Изд. Фондация «Покров Богородичен»; София, 2013. Книгата можете да откриете в „Къща за птици“.

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: