Ако си тръгнеш от моето архипастирско иго, ще идеш в ада

Автор: проф. протодякон Андрей Кураев

Продължение от първа част

Начинът на мислене на „не-прощаващите“ подражава по-скоро не на Христа, а на древния хетски цар Телипину (ок. 1500 г. пр. Р. Хр.): „В бъдеще, който дойде след мен, … да не казва: „Аз напълно прощавам“. Напълно не прощавай на никого“.

Но някои хора историята все пак учи на нещо. Австрийският поет Ерих Фрид (1921-1988) посветил на теолога-антинацист Хелмут Голвитцер стихотоворението „Не от този свят“ („Weltfremd“):

Който мисли, че любовта към враговете е непрактична,

той не е предвидил практическите последствия

и последиците от омразата към враговете.

Хайде да слезем за малко от барикадите и да се запитаме: какво се случи? За какво е спорът? Православните храмове в Украйна никъде няма да отидат (нито в Москва, нито в Истанбул). Никой няма да ги унищожи, нито ще ги принуди да се отрекат от Православието.

Дори Сергей Кравец, главата на църковно-научния център „Православна енциклопедия“ – човек образован, с голям опит в църковния живот, решил да се открие като пълен глупак, при това с помощта на официалния правителствен вестник:

„И за светците. У нас е един и същ сонмът от светци. И ето, че за съвременната православна украинска жена светите Ксения Петербургска, Матрона Московска и дивеевските светци ще станат ли светци на друга църква? И тя ще започне ли да се моли на някаква Олимпиада Константинополска? А Серафим Саровски утре за тях чужд светец ли ще е? Това вероятно е нарушение на сакралното съзнание на хората. Невероятно грубо нахлуване в него“.

Що за плашила са това? Никой не възнамерява да забранява на украинците да почитат руските светци. Но и почитането на светците не е задължително. Който на когото и където поиска пали свещи. Какво значи „друга църква“? От кога другата автокефална православна църква за християнина стана „друга“? Мъчениците от първите векове не са били руски, те за нас чужди ли са? Свети Николай никога не е бил под омофора на Московската патриаршия – и той ли сега е „светец от друга църква“?

Казват, че Филарет и Фенер са разрушили „единството на Църквата“. А в какво е единството на Църквата? То е в Христос. В украинската караница Христос изглежда не е сред пострадалите – на Христа ще се молят в храмовете и тук, и там. Вярата е една и съща. Спорът е само за едно: за кой патриарх да се молим; московския или местния митрополит да споменаваме във време, съвършено идентично на гръцката литургия.

И какво ги интересува руските енориаши за кого ще се молят украинците? Има Българска църква, тя си има патриарх. И какво го ползва руския, московския или рязанския мирянин това? Той си летува на Златния пясъци, влиза в храма, моли се на църковнославянски език, ако иска – ще се присъедини към молитвата за българския патриарх, ако не иска – ще я пропусне покрай ухото си или ще се помоли и за него, и за своя московски патриарх. Какъв е проблемът?

Но московските телевизии дават вид, че украинците са посегнали на нещо, което е крайно скъпо за московчанина. Оскърбиха, моля ви се, нашите законни права! Но какви могат да бъдат нашите законни права в друга страна? И пак ще кажа – публичната молитва за патриарх Кирил едва ли е уж толкова скъпа както за руския, така и за украинския мирянин.

Единство ли? Да, на примитивно ниво за личностното и обществено самосъзнание са много важни външните знаци на това единство – еднакви одежди, едни и същи песнопения, еднакви икони. Но задължително ли е у християните всичко да бъде такова? Дори в разговор с инославни преди години същият днешен патриарх Кирил и други хора от „никодимовото гнездо“1 справедливо казваха, че икуменическият диалог ни учи да виждаме по-дълбоко повърхностните различия, да извличаме дълбинният код на общата християнска идентичност. Днес същите хора пеят едни и същи  песни – на мюсюлмани, но не и на православни.

Нима православните християни не могат да усещат своето единство, ако в молитвите си споменават различни патриарси? Защо те могат да правят това без ущърб за своето единство във всички други страни, само не и в Украйна? Нима единството във всичко останало е по-малко важно, отколкото споменаването на патриаршеското име?

Още апостол Павел осъждал тези, които вместо просто да се считат за Христови, започнали да се делят на групи: „аз съм Павлов“, а „аз Аполосов“. След 20 века всичко се повтаря – „аз съм Кирилов“, а „аз – Вартоломеев“?!

Ако някой патриарх преживява и се комплексира заради своето неспоменаване някъде, това са подробности от неговата диагноза. Къде е мястото тук на всички останали християни? И самата Украйна на кого ще навреди? Какво общо има обикновеният украински свещеник или миряни от видимото единство с Московска патриаршия? Нищо, само проблеми.

В отговор на тези въпроси апологетите на Московска патриаршия казват: „Но филаретовците са неканонични! Вартоломей няма право да им прощава!“. За каноните ние говорихме ето тук.

Разговорът за „правото да прощаваш“ е разговор за пределите на „икономията“. Кой от християните може да сложи предел на прошката, снизхождението и търпимостта?

И остава голата политика. Казват, че украинската автокефалия е удар по „руския свят“. На кого ще стане лошо в Русия или в РПЦ, ако в Киев има автокефалия? И от какво на този православен ще му бъде лошо?

Освен, че това затруднява преминаването на свещеници от Русия в украинските епархии и обратно. Сега вместо решение на епископа, ще е нужно отпустително писмо от Синода.

Лошо ще стане само за група кремълски мечтатели – геополитици.

За тях „единството на Църквата“ е тази последна виртуална нишка, около която по този повод нараства плътта на истинското военно-държавно единство. Всички препратки към „единението“ около каноните не е нищо повече от прикриване на техните собствени напълно земни и политически амбиции.

Тази версия стана нещо повече от хипотеза, след като патриарх Вартоломей разкри съдържанието на своята тричасова беседа с нашия патриарх на 31 август 2018 година. Нашият кормчия я започна с политинформация: в резултат на Майдана към властта в Украйна, дошло неправилно и незаконно правителство, но промосковските сили скоро ще го свалят…

Забележително би било да се съвмести това с декларацията на обърканите говорители на Московската патриаршия. Ето какво казва бившият, но не съвсем оттеглил се прессекретар на патриаршията прот. Владимир Вигилянский: „Моето виждане за ситуацията с автокефалията е, че това е изключително политически въпрос. Който и да е канонически и църковно-исторически аспект на проблема, само обърква и умишлено не води до решение“ (тук).

А ето и неговият приемник на поста като глава на патриаршеската пресслужба свещеник Александър Волков: „Църквата – това е единственият институт, който остана вън от политиката, вън от игрите на политтехнолозите, вън от нечистоплътния световен човешки процес… Църквата винаги остава над борбата на политиците, над човешките страсти, опитвайки се намери думи, с които да облекчи страстите, да ви убеди да се вслушате, да застане между противоборстващите страни“ (тук).

Аз съм съгласен с първия оратор. Политиката на Московската патриаршия е именно политика. И то много жестока и безсъвестно манипулативна.

Случващото се в живота на православните украинци е от света на чистия субективен идеализъм. В света на символите (а именно в този свят живее религията) човекът осмисля едни или други събития, и в зависимост от проектираните в тях значения и ценности, напряга своите емоции. Болно ти е? – Ако ти си преоценил вложения смисъл – затова ти се струва, че губиш нещо много ценно.

Задачата на московската пропаганда е да направи най-много болка на тези украинци, които могат да й обърнат гръб. Заради това трябва да се придава значение не на това, което е на границата, а на трансцедентния смисъл на случващото се и на възможните промени. Това е границата между живота и смъртта, вечната погибел и вечното спасение, ада и рая…

Марксизмът учи, че религията със своята утешителна и илюзорно-компенсаторна функция помага на хората да преодолеят реалните жизнени проблеми – и в това е коренът на нейната жизненост. Но нашата църква се научи да създава на хората нови проблеми, постоянно виктимизирайки2 съзнанието на своите миряни и създавайки проблеми до най-малките подробности в техния живот, заставяйки ги горестно да ги оплакват.

Храната, сексът, човешките отношения, почивката, дори сънят – всичко това става за „необратимо въцърковяване“ – много по-сложно и проблематично, отколкото във времената на отминалото неверие. И ето сега се оказва, че твоята вечна погибел се спотайва в твоята молитва, ако тя не е за този княз на църквата.

В това е истинската безчовечност на пропагандата и политиката на Московската патриаршия към Украйна. Нейната цел е умножение на болката, рязко изостряне на конфликта и оттегляне на хората. Разбираемо е, че верните на Москва митрополити ще обсипят с истински проклятия – при това „вечни“ и „родови“ – хората, които си тръгнат от тях. Егоцентризмът е потресаващ – ако си тръгнеш от моето архипастирско иго, ще идеш в ада!

Затова бих предложил пътят на аксиологическото съпротивление: не приемай предлагащата пропаганда система от ценности и ориентири. Отвори шлема и разбери, че въздухът на планетата не се различава от този, който е изпомпан в твоя скафандър. И миазмите са същите, и кислородът е в същото количество. Хората са навсякъде и всеки е със своята работа. Епархийските кабинети, клисарите, дори олтарите на храмовете на Московската патриаршия не се различават качествено от аналогичните обекти с други собственици. Хората са еднакви навсякъде. А Бог … Бог е свободен и диша където иска.

И верността към Христа съвсем не е същата, както верността към амбициите на чуждия началник. Верността към Христос е вярност към Христос и към никого другиго. С едно изключение: Сам Христос в тази формула е решил да замени Себе Си с думата „ближен“. А ближните не се крият зад телохранители.

Ще повторя своята формула на аксиологическото съпротивление за Украйна. Тя е двусъставна. В първата й част е нужно всички страни да кажат, че няма грях в това, да преминеш в тази църква, която създава днес Константинопол; а втората – че няма никакво престъпление в това, да останеш в тази църква, която е част от Москва в Украйна.

Превод: Ренета Трифонова

Източник: Блог на Андрей Кураев

---

 

1 Най-вероятно отец Кураев има предвид „пиленцата от гнездото Никодимово“ (както са наричани в руските църковни кръгове „mтенцы гнезда Никодимова“): патриарх Кирилл (Гундяев), митрополит Никодим (Ротов), проф. А.И. Осипов, и епископ Филарет (Денисенко).

2 Виктимизацията е процес на превръщане на отделен човек, група от хора или обществото в реални или потенциални жертви на отделно престъпление или на престъпността като цяло.