Архиеп. Анастасий Янулатос за православната мисия и нейните проблеми

Книгата на митр. Анастасий Албански „Мисията на Църквата“, която е сборник от статии, писани по различно време, е ценна, защото нейният автор е не просто един теоретизиращ богослов, а такъв, който се е доказал на мисионерското поле, по-конкретно в Африка и Албания. Митр. Анастасий говори за мисионерската природа на християнството и Църквата, за дълга ни към нечулите за Господ Иисус Христос, за състоянието на православната мисия и за причините за слабия ѝ успех. Книгата му е „глъдка въздух“ по една неглижирана тема в православния свят. По-надолу следват определени извадки от книгата, над които си струва всички като православни християни да се замислим:

Преди събитието на Кръста и Възкресението Иисус не позволил на Своите ученици да тръгнат по света. Ако човек не преживее Възкресението, той не може да участва във вселенската мисия на Христос. А ако живее Възкресението, той не може да не свидетелства за възкръсналия Господ, като има за хоризонт цялата вселена

***
Време е всеки християнин да осъзнае, че мисията също е негов личен дълг и той трябва да участва в нея, в перспективата на цялото човечество. Както не съ­ществува Църква без богослужебен живот, така не може да съществува жива Църква без мисионерски живот.

***
Църквата е апостолска не просто поради своята апостолска приемственост, а защото поддържа апостолския плам и ревност за възвестяването на Евангелието „на всички твари“ (Марк 16:15), защото подготвя свои­те членове да станат „свидетели (на Христос) в Йерусалим и в цяла Юдея, и Самария, и дори до край-земя“ (Деян. 1:8).

***
Накрая, нашето разбиране за мисията в перспективата на „вселената“, на целия свят, не може да означава нищо повече от съгласуването на ритъма на нашето сърце с Иисус, за да можем истински да преживяваме „пребъдването в Христос“. Тук се намира истинският мотив за мисията. Съзнателно вярващият трябва постоянно да мисли за евангелизацията на света. Той не може да мисли противно на Христовия ум, не може да обича по различен начин от своя Господ, не може да взема решения чрез критерии, различни от тези на Евангелието. Той вярва, че за човека не съществува по-скъпоценно съкровище от истината, открита от Словото Божие. Затова той чувства, че хората, които страдат повече в нашата епоха, са онези, които са лишени от Словото, както и че неговата „чест“ и „любов“ не могат да бъдат автентични, ако не положи конкретно усилие – най-доброто, което може да направи в тази насока. Неговият интерес към мисията има такова място в сърцето му, че той не може да постъпи по друг начин. Това извира от думите на Господ: „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди“ и „който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби“ (Йоан 14:15, 21). Човекът, който обича и бива обичан, се вслушва в цялото Евангелие, защото иска да живее в Христос.

***
Често се изказва мнението, че след като имаме толкова про­блеми в нашата страна, мисионерският труд е „лукс“… Никога не сме успявали да се избавим от вътрешни проблеми, нито някога ще стане нещо подобно. Когато апостолите се отправи­ли „към езичниците“ (т.е. към нашите предци), проблемите на Църк­вата в Палестина далеч не били решени. Св. Атанасий Велики, св. Йоан Златоуст и св. Фотий, примерно, трябвало да се борят с много проблеми в Църквата, но това не им попречило да покажат изключи­телен личен интерес към християнизацията на други области. Най-сериозният вътрешен проблем е дали сме готови да пазим всичко, което Господ ни е заповядал (Мат. 28:20), или ще създадем собствено тълкувание на Евангелието, добавяйки и отнемайки заповеди съ­гласно нашето възприятие и съответните съвременни потребности.

Със сигурност във всяка една страна днес съществува обширно поле за мисионерска дейност. Бог обаче ни призовава не просто към тези, които имат нужда от нас, а към тези, които имат по-голяма нуж­да от нас.

***
Мисионерът вярва, че за човека не съществува по-драгоценно съкровище от откритата от Бога истина. Затова той чувства, че в нашата епоха по-онеправдани са тези, които са били лишени от Божието слово, не защото те самите са отказали да го чуят, а много просто – защото онези, които векове наред го притежават, остават безразлични към това, да ги запознаят с него. Освен това той чув­ства, че неговата „почтеност“, „справедливост“, „вяра“ и „любов“ не са истински, когато не предприема нещо конкретно – възможно най- доброто, което може – в тази насока; както св. ап. Павел чувства, че е „длъжник“ „към елини и варвари, към мъдреци и невежи“ (Рим. 1:14). За него не е възможно да гледа Кръста, чрез който Господ „съвъздигна цялата паднала природа на Адам“, на който, „като простря (на Кръста) дланите Си…, прегърна племена и народи“, както се повтаря в православната химнография, и да се ограничава до това да възпява Разпнатия и да търси Неговата милост, без да споделя всемирния смисъл на тази жертва (вж. Кол. 1:20)

***
Следователно, ако Църквата остане безразлична към „повере­ното“ ѝ дело, тя се отрича от себе си, противопоставя се на своята същност и изменя на борбата, която възвестява, че води: борба за спасението на света. Една „статична църква“, от която липсва визи­ята и съответната практика за евангелизация на вселената, трудно би могла да се разпознае като „едната, свята, вселенска и апостолска Църква“, на която Господ е поверил продължението на Своето дело. Тя няма да бъде в състояние да убеди, че славослови правилно Бога и че е „знамение“ за очакваното Му славно пришествие. Отзвукът на окончателния вик на Свещеното Писание – „Дойди, Господи Иисусе“ (Откр. 22:20), – който разтърсва християнското богослужение, не може да се отдели от пророческата убеденост, че „ще бъде проповяд­вано това Евангелие на царството по цяла вселена за свидетелство на всички народи; и тогава ще дойде краят“ (Мат. 24:14).

***
Въпреки че с мисионерското дело в неговата абсолютна форма се нагърбват отделни харизматични личности, в крайна сметка то ос­тава дълг на цялата Църква и всеки трябва да допринесе и да участва в него по пряк или косвен начин. То е необходим израз на характера на православната духовност, чиито основни полюси са Възкресение­то и Петдесетница.

***

В общ план констатираме едно „приспиване“ на църковния народ, което води до инертност и пасивност. Съмнително е дали народът има съзнанието, че Църквата спасява и преобразява живота в Светия Дух. Обикновено се наблюдава една религиозност с достатъчно първобитни елементи на страхопочитание към тайнственото, към божественото – една религиозна психология, която припомня принципа ,,do ut des“ („давам ти, за да ми дадеш“) в отношенията с Бога. Объркването, което се подклажда от мнозина, за да може само клириците – при това само в определена степен – да бъдат смятани за „Църквата“, създава едно от най-опасните изопачения, което благоприятства безразличието към църковните въпроси и безотговорността. Така миряните, които представляват внушителното мнозинство в Църквата, вместо да бъдат в името на Христос съработници в общото дело на мисията и на духовното изграждане, изпадат в състояние на зрители и съдници. Богословската мисъл е призвана „пак и пак“ да проповядва и да изяснява факта, че всички вярващи са“ отговорни за живота на Църквата и участници в нейното дело, членове на Тялото, което продължава делото на Христос – спасението на целия свят. Присъствието на вярващи-миряни в структурите на обществения живот създава неизчерпаеми възможности за свидетелство, служение и славословие към Бога.

***
В необятните пространства на т.нар. Трети свят присъствието на християните е ограничено. Особено присъствието на православ­ните общности там е бледо, символично. Въпреки това съществуват малки общности (в Източна, Централна и Западна Африка, в Япония и Корея), които свидетелстват за съществуването на Православието. Те са като смирени кандила, които показват, че Православието не се отъждествява само с едно място или култура, че съществува една забравена заповед (Мат. 28:19), която очаква повече внимание от наша страна.

***
Когато се намираме в западна среда, у нас, православ­ните, автоматично възниква желанието да опишем колко прекрасно е всичко в нашата Църква. Често сме склонни да сравняваме собст­вените си върхове с паденията на другите. Време е обаче да станем по-обективни, когато изследваме миналото. Това го налага и право­славният етос, който се ръководи от светлината на Светия Дух: „защото плодът на Духа се състои във всяка доброта, правда и истина“ (Еф. 5:9).

Когато изучаваме с такъв „православен“ дух историческите фа­кти, сме длъжни да обърнем внимание не само на върховите по­стижения на православната мисия, но и на периодите на немощ и летаргия. Първите са създали нови неща, какъвто е случаят с хрис­тиянизирането на много народи и особено на славяните. А години­те на апатия породили исторически събития и социално-религиоз­ни брожения, които коствали невероятно много на Православието. Отслабването на интереса на Византия към развитието на правилна, последователна и постоянна външна мисия довело до създаването на условия и празноти, които улеснили напредването на исляма в араб­ския свят и впоследствие спомогнали за падането на империята. Ако византийската Църква през IV, V и VI век беше положила системни и сериозни усилия да преведе Св. Писание на арабски език, да развие културната идентичност на арабските племена, както направи по-късно през IX и X век за славянските племена и руския народ на Се­вера, тогава развитието на нещата на Юг, а и нашата собствена съдба биха били днес различни.

По-късно подценяването на вътрешната мисия в огромната Русия, липсата на чувствителност към социалните проблеми и към приложението на християнските идеи в политическото и социалното пространство довело до развитието на марксизма-ленинизма, който стана господстваща идеология в повечето православни страни на XX век. Тези две толкова различни социално-политически реалности – на исляма и комунизма, възникнаха в географското, но най-вече културното пространство на Православието, покълнаха на неговата почва, усвоявайки избирателно различни негови елементи – според своите потребности. Дръзвам да определя и двете системи още от техния зародиш като радикални „ереси“ на Православния изток. Ис­лямът възприе частично елементи на православното християнство, като ги изопачи, а ленинската социалистическа идеология измени други характеристики на православното руско мислене като напри­мер борбения, героичен идеал и есхатологичния блян за едно побра­тимено човечество.

***
Въпреки всичко, което казахме досега, трябва да признаем, че мисионерското дело на Православната църква в нови граници, в нехристиянски области, остава много ограничено. Разбира се, не преставаме да изповядваме своята вяра в „едната свята, вселенска и апостолска Църква“. Но няма да е преувеличено да кажем, че в много случаи православното съзнание и вярност на вселенското и апостол­ското измерение на Църквата е твърде слабо. За това значително е допринесло прекаленото наблягане на етническото съзнание в поместните църкви.

***
Липсата на последователност в православните мисионерски на­чинания е била и остава другата ни основна слабост. Често пъти ми­сията се представя като внезапен духовен изблик на една епоха, която остава изключение, без да се създават структури и общоправославни организации, които да осигуряват православно присъствие в трудни места и ситуации. Време е да се запитаме: защо православната мисия в Китай, след толкова векове на упорити борби, има толкова слаби резултати? Сега (текстът е писан 1989 г. – б. ред.), когато там отслабват гоненията и отново възкръс­ват стотици протестантски и римокатолически общности, право­славните остават само две. Може би православната мисия е била прекалено етнически оцветена? Защо по време на суровото изпитание през XX в. не бяха призовани други православни, които да поемат щафетата и да помогнат? Както например стана, когато лутеранските германци в Източна Африка предадоха отговорността за продъл­жението на своята мисия на скандинавците. Също така защо, след като православната мисия в Корея е започнала почти едновременно с протестантската, днес протестантите в тази страна са 5,5 милиона, а православните едва доближават 2000? Още по-неудобни въпроси ни очакват, ако погледнем към 60-те години в живота на Православната църква в Уганда. Може ли да се приеме за задоволително нейното развитие там, сравнено с това на другите църкви? Все някога трябва да престанем да обобщаваме, да опростяваме и разкрасяваме фактите. Необходима е трезвост, непредубедено изучаване на миналото. Но, разбира се, не за да се сравняваме или осъждаме другите. А за да се движим в правилната посока за в бъдеще – отговорно, сериозно и съобразно възможностите.

***
„Идете и научете всички народи“ (Мат. 28:19). Нито един народ не е изключен. Нито една поместна църква няма право да ползва сама християнското предание като свое изключително съкровище. Основно задължение на всяка поместна вселенска църква остава да го живее и да го предава вселенско –мирно, но решително, и то на целия свят. Думата „православен“ първоначално била прилагателно име: „Православна вселенска църква“, тоест наистина вселенската Църква, която има правилно славене на Бога, правилни догмати и в двата смисъла, за които говорих по-горе. Разбирането на този двояк характер на понятието „църковна вселенскост“ трябва да бъде проучено и подчертано особено.

***
Ако искаме да бъдем искрени в критиката към себе си, сме длъжни да признаем, че в непосредствените интереси на Православните църкви обикновено господстват етническите теми на от­делните автокефални църкви и глобалната визия за проповядването на благовестието остава съвсем незабележима. Историческите при­чини, довели до това положение, несъмнено са важни, но сега няма да говорим за тях. Във всеки случай днешната реалност изисква да оценим повторно това, което носи православното богословие и кое­то представлява неизменната рамка на православното богослужение.

***
Дейността на другите религиозни общности в Албания прави видимо безсилието на Православието по целия свят да окаже нужна­та подкрепа на една Църква, която беше напълно разрушена и която буквално възкръсва от пепелта на петдесетгодишното гонение (този текст е писан 1995 г. – б. ред.). Само като пример ще спомена, че Римокатолическата църква, която съста­вя близо 10% от населението, тоест по-малко от половината право­славни, има за помощници в страната 300 чужди свещеници, монаси, монахини и стотици миряни. При протестантите, които не достигат дори 1%, работят 450 чужди мисионери, на мюсюлманите помагат хиляди чужденци, докато в Православната църква има само 6 клирици, три монахини, трима миряни и три мирянки. Споменах тези числа, защото те илюстрират колко активно другите християнски общности се насочват към един нуждаещ се район и колко голямо на този фон изглежда бездействието на много поместни Православ­ни църкви.

***
Ако човечеството очакваше единствено православните да евангелизират народите, твърде много области, като например Африка, щяха да бъдат изгубени за християнството.

Из „Мисията на Църквата. Богословски изследвания и беседи“. София, Двери, 2017 г. 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: