Болката е една възможност за духовно развитие

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Една тема, която всекидневно ни поставя пред нашата издръжливост, пред нашето Аз, поставя ни пред големи въпроси – болката. Тема, която докосва една от основните „релси“ на живота. Едната релса на живота е радостта, изумлението, удивлението. От друга страна, в този живот болката е структурен и основен елемент. И колкото добре знаем, че ще се засмеем, толкова добре знаем, че ще заплачем. Израствайки, човек разбира, че болката е структурен дял от живота, никой не може да я избегне, ще се изправи пред нея. Така се пораждат въпроси и тревоги в душата на човека, огромни въпросителни, където много пъти казва: „Защо? Защо на мен, защо ме спохождат постоянно проблеми?“ Защо ме спохождат изпитания едно след друго, не издържам, не мога повече.

Веднъж при св. Паисий отишла една изстрадала жена, която била на предела на болката, но в същото време била доксологичен, евхаристиен (благодарен) човек, тоест изпитвала болка, плачела, изразявала своята болка и тревоги, но в същото време имала надежда и вяра. Веднъж отишла  при стареца в манастира в Суроти, когато светецът излизал от Света Гора, и както говорили, тя му казала:

– Геронда, аз не моля Бога да не изпитвам болка, навярно нямам това право, но Го моля за кратка пауза, да си поема въздух, а след това отново. Не моля да ме изключи от общата човешка участ, която е болката, а да си поема малко въздух!

Тази жена имала голям кръст, била с тежка болест, била на хемодиализа и от постоянните процедури ръцете ѝ били продупчени, вените ѝ се пукали. Тя показала на стареца продупчената си ръка и казала:

– Виж тук, отче, какви отвори имам в ръката от иглите!

Старецът погледнал ръката ѝ, прекръстил я и ѝ казал:

– Аз във всеки случай през този отвори виждам Рая!

Виждам гледката на Рая, защото твоето търпение, издръжливост, че докато би могла да обвиниш Бога, с твоята черна участ и нещастен живот, ти претърпяваш и славиш. Това ще те постави в Рая. Както казва един друг светогорец, че ако в живота си можеш, особено сред болката, в пещта на безнадеждността и отчаянието, да кажеш едно „Слава Тебе, Боже!“, това е равносилно на хиляди молитви с броеница, на часове молитва на ума, защото това е въпросът, как човекът в ада да вкусва росата на Рая, как неговата травма и рана да стане благословение, как ще съумее да превърне мрака в светлина, как един човек взема своята рана и вместо да се прави на жертва, взема раната, нещастието, неправдата, и го преобразявам, претворявам го, както казваше св. Порфирий, във възможност за живот. В духовен аспект от рана става благословение, от травма сила на живота ми, защото зад това, което сме постигнали, винаги се крие една разруха. Първо сме загубили нещо и след това сме намерили нещо в живота ни. Предшествала е кризата, която е станала възможност. Предшествал е кръстът, който е станал възкресение и това целта на целия духовен живот. Св. Порфирий това казваше, как човек може да претвори своя мрак в светлина. Това е цялата тайна на духовния живот. Мисля, че този въпрос засяга всички нас.

Въпросът за болката и това как Бога на любовта мълчи пред болката на човека и особено на слабия човек, е най-големият кръст не за един атеист, който не го интересува толкова много, а за едно вярващо сърце, измъчва особено вярващия човек как се съчетават тези две неща. От една страна, да имаме един изтерзан човек, който чувства, че е на границата, че въздух не може да си поеме, и от друга, един Бог, Който на пръв поглед изглежда, че отсъства, сякаш е скрит далеч на небето – но не е – и човек казва, къде е Бог в часа, в който ми е нужен, къде е в момента, когато аз се сривам, където чувствам, че нямам сили дори да дишам, а не просто за молитва? Има момент,  в които чувствам, че нямам сили дори да говоря. Разбирате, че въпрос за болката е много важен за всички нас.

Св. Писание е категорично, че Бог не е създал злото, че не е причина за злото, че не иска болката на човека, че не е този, който създава болестите, който наказва хората с болестите, бедите или и изпитания и други, който убива деца на асфалта или изпълва онкологичните болници с болни деца и след това сяда и гледа, защото така иска.

Бог в тази история е страдащ Бог, един Бог, Който преграква с нашия вик, Който се моли с нас, Който не стои срещу майката, която погребва детето си, а е заедно с нея, до нея, с нея. Един Бог, Който страда, Той е Страдащият Раб. Отците на Църквата казват, че Христос никога не е слязъл от Кръста, докато дойде есхатонът на царството Божие, Христос остава разпнат и възкръснал. Той е до нас в часа на болката и мъката ни, крепи, помага, утешава. Много пъти в живота ни сме казвали, че съм болен, в болница, сам у дома, отчаян, разочарован по много причини и казваме: „Къде е Бог?“ Ама ако очакваш Бог да влезе през покрива, няма да дойде. Както казва папа Ефрем Катунакийски: Бог е усещане. Запомнете тази дума. Той е усещане, усещаш присъствието Му, Бог е радост, търпение, там в болницата, в стаята ти, в самотата ти, сред твоята болка и тревога, тази сила, която чувстваш да извира от гърдите ти, една сладост на радост, едно усещане, че Някой ме крепи, но не зная Кой, но със сигурност Някой ме държи и не се подлудявам. Доверието, вярата, всичко тези възможности и сили, които извират от мен, какво са? – Божието присъствие. Св. ап. Павел казва:

„А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра,
кротост, въздържание“.

Това са белези на присъствието Божие в душата на човека. В Божия човек виждам радостта, която има, виждам мира, който има и казвам: „Той има Бога, нали?“ Оттук светостта, Божието присъствие в живота ни не е нещо външно, а нещо много вътрешно, което извира и се вижда по един или друг начин. Много е важно да разберем това, за да можем да почувстваме присъствието на Бога в живота ни. Защото в противен случай ще Го чакаме и никога няма да влезе през вратата. Докато е там, вътре там в дома, в стаята, до болничното легло, където страдаш, в твоето отчаяние и Той е там. Важно е да разберем как Бог се явява в историята на всеки човек отделно.

Обобщаваме, че според св. Писание и според св. Отци Бог не създал болката, а какво прави? Когато Христос срещал някаква злина, я поправял. Припомнете си малко Евангелието. Срещал болен човек, една кръвоточива жена, един отчаян баща, един немощен човек, и го преобразявал, изцелявал го, не просто телесно, а го преобразявал, защото е важно не само да оздравее кракът или ръката ти, а ти да оздравееш и телесно и духовно. Св. Порфирий казва: Не се молете да ви направи здрави, а да се молите да ви направи добри, защото, ако станеш добър, тоест ако те направи добър, това означава, че ще преобразява целия ти живот. Това е целта, да намеря смисъл защо съществувам. Тогава, казва свети Порфирий, ако намериш смисъл, ако намериш Бога, радостта, ако разбереш защо си струва да живееш, всичко, дори ендокринните жлези, всички хормони, системи функционират хармонично. Това е важното в живота ни.

Бог преобразява злото където го срещне. Ти се разболяваш, Бог взема болестта и я прави възможност да прегледаш живота си. Колко хора идват и казват: отче, дойде ракът в живота ми и сега вече мога да кажа, че ме спаси. Защото започнах да ценя това, което не ценях, започнах да виждам това, което смятах за самопонятно. Простите, малките, всекидневните неща. Казваше ми една девойка от Солун: „След рака започнах да се радвам и само на ветреца на крайморската улица в Солун, където се разхождах, на ветреца, който галеше бузата ми.“ Този детайл. Кой някога го е оценил?

Преди няколко дни бе Нова година и кое бе най-често срещаното пожелание. За много години! Да сме живи и здрави! Здраве преди всичко! Не казваме ли всичко това между нас? Не съществува по-голяма лъжа. Това е една лъжа, защото си пожелаваме да имаме здраве, но правим всичко, за да го разрушим. Пожелаваме си да имаме здраве, но никой не е щастлив, че има здраве. Ние, които имаме здраве, не сме щастливи. Ще ми кажеш, че  всички имаме по някоя болест – но сега говорим за сериозни болести. Не сме щастливи – защо? И здраве имаме и щастливи не сме, и всичко ни е виновно и за всичко се ядем. Това е най-голямата лъжа, която казваме постоянно между нас. Затова много пъти Бог какво допуска една болест, която ще стане причина да се преобрази целият ти живот, позволява една катастрофа и след няколко години се обръщаш назад и казваш: „Благодаря Ти, Боже мой, че ме разруши. Слава Богу, че „катастрофирах“, за да мога да намеря себе си по-късно.“

Болката от само себе си няма някаква метафизика, защото някой ще каже: „Аз, отче, познвам хора, които изпитват болка, но стават по-лоши.“ Разбира се, болката от само себе си няма метафизика – не означава, че който изпитва болка, става свят, не означава, че който изпитва болка, става по-добър. От само себе си болката не може да направи това. Разбира се, един човек може да стане по-добър, да се покае, може да се промени, но има хора, които болката ги прави по-жестоки, прекършва надеждата им, поставя ги на колене и ги прави дори атеисти. Значение има това какъв смисъл ще дадеш на твоите страдания, ти трябва да намериш смисъла. Болката не те пита, не взема от теб разрешение, представете си един човек, който има един болен член, и му даваш скалпел сам да си направи операция. Инстинктът за самосъхранение и самозащита, нашето нарцистично Аз не ни оставя да отидем отвъд болката. Веднага щом започнеш да изпитваш болка, ще спреш. Болката обаче не те пита, не ти казва да дойда ли? Не ти казва: издържаш ли? А идва. Оттук болката те води там, където никога не би отишъл сам. Важно е да разберем това, че болката е една възможност, която ни се дава за нашето духовно развитие.

(Първа част от беседата на о. Харалампос Пападопулос на тема „Болката)

Следва

превод: Константин Константинов