Човекът е велико тайнство (първа част)

Автор: о. Спиридон Василакос

Патмос, свещено място. Факт е, че сакралността на мястото се дължи на сакралността на хора, живели там. Човекът предава сакралността и светостта на мястото. Така в свещения остров Патмос живял първо ученикът на любовта св. Йоан Богослов. Там живял в изгнание. Кой е онзи, който става исихаст, монах, истинен  приятел на добродетелта? Tози, който сам излиза от мегаполиса на самохвалството, егоизма, славолюбието и злорадството. Той е един самоизгнаник, който иска да живее Евангелието, иска Христос в живота си. Ев. Йоан бива прокуден там и намира прибежище в една пещера.

Исихастът, монахът, християнинът трябва да слезе в пещерата на своето битие, в дълбочината на своята душа, за да може там да извика и да потърси Божията милост. Св. Григорий Палама се молил: „Господи, просветли моя мрак!“ Откъде казвал това? „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“ Откъде се провиква? Не от килията си, не от молитвения си кът, а от дълбочината на душата си, слязъл е в пещерата на сърцето, слязъл чрез смирението в пещерата на душата, вижда мрака, който има като човек и оттам се провиква и търси Христовата светлина и Божията милост. Човек така трябва да влезе в своята дълбини, сам да се осъди на изгнание от славолюбието, злорадството, самохвалството и да влезе дълбоко в душата си, да види реално, смирено своята истина, състояние на душата си и от тази дълбочина да извика към висините на Божията слава и да потърси милостта, спасението и светлината.

Тази пещера в Патмос трябва да стане и една лична пещера, това е пещерата на Откровението. Това означава, че човекът, който се опитва да преживее Евангелието, което слиза в дълбочината на сърцето си, се намира постоянно в едно откровение – откровението на неговото реално състояние и истина. В тази пещера той търси Божията милост. Когато човек отиде като истински поклонник в пещерата на Откровението в Патмос, ще види, че скалата върху пещерата се е разцепила на три. Това става и в човека, който полага усилия и се подвизава, който се смирява и се покайва. Какво става в дълбочината на сърцето му? Там се култивира смирението, там дава плодове покаянието, там се разрушава твърдината на греха, отваря се черупката на душата и се открива единият свят троичен Бог.

Тази пещера става първата постница, първият исихастирий в Патмос и в него ученикът на любовта преживява Христовото идване и откриването на бъдещите неща. Ученика, който Иисус обичаше. Какво означава това? Нима Христос не обичал другите ученици? Разбира се, че ги е обичал, но св. Йоан е девственикът, истинният приятел, този, в който почива и се приземява Божията любов във всяка негова духовна и телесна клетка. Божията любов почива напълно в ученика на любовта. Така и онзи човек, който слиза в дълбочината на душата си, който се смирява и се покайва, който разбива своето коравосърдечие, на който му се открива неговата истина, на който му се открива любовта на троичния Бог, става вечен, траен ученик на любовта.

В същата пещера, където живял св. Йоан Богослов, през последните години живя и се подвизава св. Амфилохий Макрис, великият ученик на любовта. В тази пещера, въпреки че идвали много поклонници, той реално се подвизавал. Постил много, броил колко пъти поставял нещо в устата си, спял върху една дъска, която не го побирала. В тази пещера и той самият преживял своите лични откровения. Защото водил духовната борба. Около пещерата на Откровението имаме и много други малки постници, в които живели и се подвизавали много отци, много светци, известни и неизвестни.

Трябва да знаем, че повечето светци са неизвестни – защото обикнали светата незабележимост и със смирението се погрижили да заличат следите си. И ако в даден момент нещо ни се открива, Бог го прави, за да можем чрез житието на светеца да се изцеляваме, да се просветляваме, да се поучаваме и да се спасяваме. Мнозина са живели около св. Пещера, малцина са известни, мнозина са неизвестни и само Бог ги знае.

Друг голям подвижник в Патмос е преп. Христодул, който в чест на св. Йоан Богослов построява големия манастир. Преп. Христодул е човек на аскезата, която означава чрез молитвата, бдението, поста, да кажа на Христос: „Обичам Те!“ По всякакъв начин – със своя сън, ядене, с всичко, което правили, тези хора искали да изразят любовта си към  Христос, защото чувствали Неговата любов и милост в живота си. Онзи, който чувства и усеща Божията любов, се опитва по всякакъв начин да ѝ отвърне.

Св. Христодул – истински раб на Христос, смирен, истинен ученик на Христос, човек на любовта и жертвата, отдал се на Бога и на ближния.

В Патмос има остров, който се нарича Петрокараво (Вкаменен кораб). Според преданието това бил кораб с пирати, който преп. Христодул видял от стените на манастира и какво направил? Пиратите представлявали опасност, идвали да разграбят, да изгорят, разрушат и заграбят. И когато видял кораба, го прекръстил, корабът се вкаменил и около това малко островче, което прилича на преобърнат кораб, има много множество малки островчета, които според преданието са лодките на пиратите, които в крайна сметка, виждайки кораба и лодките им да се вкаменяват, се покаяли и мнозина от тях станали послушници на светеца и умрели в манастира като големи подвижници.

Но нека не оставяме само във външното събитие. Човекът, който поиска да се потопи в пещерата на душата си, който ще види своето състояние и истина, ще се покае и ще подири Божията милост; е сигурно, че ще има много изкушения, много пирати, които идват да разрушат неговата духовна борба, да заличат всичко, което е изградил чрез аскезата. И какво е нужно? Кръстът. Колко ценно е да обездвижваме вътрешните движения на душата, на ума и множеството изкушения! Да ги вкаменим със силата на кръста. Христос ни е дал всички запаси, Христос ни даде всички оръжия, за да активираме всичко, което ни води към спасение и небесно царство и да вкаменяваме всичко, което иска да ни отдалечи от Христос и да ни попречи да вкусим сладостта на Неговото присъствие, но и аскезата на нашата истина.

Друг исихистрий в Патмос е „Врастон“, където живели много свети известни и неизвестни монаси. Един от тях бил о. Антипа. Две черти от неговия живот. Животът на светите подвижници е суров живот. Въпреки това, колкото суровост има животът им, толкова нежност и чувствителност има техният нрав. О. Антипа много пъти давал пари на хора, за да не пушат цигари. Плащал им, за да не пушат. Смятал, че пушенето вреди много на човека.

Преподобният старец Амфилохий го взел в манастира, защото имало голяма жега в областта, за да остане няколко дни. Там му показали един човек, който пушил. Той го видял и когато го доближил, преди да го доближили, другите наблизо казали на човека:

– Дръж цигарата да видим какво ще ти каже старецът!

Но преди старецът да го доближи, той изхвърлил цигарата и я угасил. И старецът отишъл и му казал:

– Благодаря ти, много, детето ми! За това, което направи.

– Ама, геронда, цигарата вече беше свършила! – му казали другите.

– Не зная какво е направил. Аз почувствах, че направи това от уважение и ти благодаря много за това!

Благородство, вежливост и нежност.

Веднъж към него се обърнал един евреин. Имало много търговци евреи по островите през онази епоха. И му казал:

– Геронда, имаш ли пари? За да купиш тези неща?

– Нямам никакви пари.

– И за какво ти е животът, ако нямаш пари?

И тогава старецът му отговорил:

– За какво ми е нужен животът? Ще ти кажа сега какво направил твоят сънародник Моисей.

– Аз имам много злато! – казал евреинът. – Ти какво имаш? Какво направи? Какво постигна толкова години? Ела да видиш аз какво постигнах с търговията! Ти с духовните неща какво постигна? Аз чрез търговията имам много златни лири!

И старецът му отговорил:

– Твоят сънародник Моисей, когато направили златния идол, какво направил, помниш ли? Разбил го на прах и го хвърлил. Ако не искаш да проявиш послушание към Христос, прояви послушание поне към твоя сънародник, защото тези неща не изпълват живота ти, защото тези неща не изпълват душата ти.

Простодушни, фини, вежливи, благородни хора, които по прост начин можели наистина да поучат, да дадат пример и да увещаят другите.

Влизайки някой в пристанището на Патмос, виждаме отдясно исихастирия „Света Богородица Кумана“ високо горе. Сред многото подвижници, които живели там, бил и св. Макарий, еп. Коринтски, който бил коливад, участвал в движението на Коливадите. Принадлежал към семейството на св. Герасим Кефалонийски, което било много богато. Този човек, въпреки всичкото богатство, което имал, от детските си години, живял в аскеза и неговото служение било пълно с утеха и грижа за другите, от любов към другите и не само това. Съществува една черта в живота му. Веднъж, когато баща му починал и го извикали да отиде в родното си място, за да го наследи, раздал всичко на бедните, но имало и някакви тефтери, пълни с дългове, и тогава изумени жителите на околността и роднините му видели – както писал един велик писател – „ръцете, чрез които се претворяват честните Дарове, същите ръце да заличават дългове“. Защото св. Макарий знаел да заличава дълговете на хората, не само финансовите, но и тези, които дължали с греха си. Затова бил човек на утехата и затова при него търчели мнозина от новомъчениците преди своето мъченичество, за да се укрепят и утешат. Този велик светец, този подвижник йерарх живял 10 години в исихастирия „Света Богородица Кумана“.

Веднъж един младеж, племенник на един друг велик подвижник, дошъл в исихастирия и св. Макарий не го видял на службата сутринта. Защото бил много изморен, заспал и когато св. Макарий го намерил, казал:

– Благослови, отче!

– Къде беше?

– Геронда, спах, защото вчера цял ден копах.

– Детето ми, едно е копаенето на земята, но службата е за копаене на душата. И едното да правиш, и другото да не оставяш.

Службата помага да окопаваш душата си. Защото на службата слушаш синаксара на светците, чуваш тропарите на светците, духовната идентичност на светците, виждаш техните мъченичество, борба, любов. И всичко това ти помага да копаеш и да видиш реално твоята душа, да видиш и твоето състояние.

Следва

превод: К. Константинов