Отказът от радостта е начало на лъжовната религия

Автор: прот. Александър Шмеман

Началото на „лъжовната религия“ е в неумението да се радваш и по-точно – в отказа от радостта. Същевременно радостта затова е така абсолютно важна, защото е несъмнен плод от усещането за Божието присъствие. Не може да знаеш, че Бог е и да не се радваш. И само по отношение на радостта са правилни, истински и плодотворни и страхът Божи, и разкаянието, и смирението. Вън от нея те лесно се превръщат в нещо „демонично“, в извращение на дълбочината на самия религиозен опит. В религия на страха. В религия на псевдосмиренито. В религия на вината – всичко това са съблазни, всичко това е „прелест“. Но как може тя да е толкова силна не само в света, но и вътре в Църквата… И защо у „религиозните“ хора радостта винаги е под подозрение. Първото, главното, източникът на всичко е: „Моята душа ще се радва в Господа…“ (Пс. 34:9). Страхът от греха не спасява от греха. Спасява радостта в Господа. Чувството за вина и морализмът не „освобождават“ от света и неговите съблазни. Радостта е основа на свободата, в която именно сме призвани да „стоим“ (вж.: Гал. 5:1). Къде, как и кога е била извратена и размътена тази „тоналност“ на християнството, или по-добре да се каже – къде, как и защо християните са станали „глухи“ за нея? Как, кога и защо – вместо да пуска измъчените на свобода – Църквата е започнала садистично да насажда у тях страх и да ги заплашва?

И ето че идват, и идват за съвет (днес – от 7:30 сутринта, а сега е десет: изповед, разговор, разговор, разговор, разговор: общо четирима души с проблеми, без да смятам молбите за срещи в бъдеще време). И някаква слабост и лъжлив срам пречат да кажа на всеки от тях: „Нямам никакви съвети. Имам само една слаба, колебаеща се, но за мен несъмнена радост. Искате ли я?“. Не искат. Искат разговори за „проблемите“ и бръщолевения за това как да ги „разрешават“. Не, дяволът не е удържал по-голяма победа в света от тази „психологизация на религията“. Доказателство за това е, че в психологията има всичко, които бихме могли да си пожелаем, и само едно в нея е абсолютно невъзможно, немислимо, недопустимо – радостта. (12 октомври 1976 г.)

***

Изповеди, „беседи“. Силата на греха не е в съблазънта от очевидното зло, а в това, че душата е скована от всякакви дреболии и дребни страсти, в невъзможността тя, душата, „свободно да диша небе…“ (срв. „И небом невозбранно дышит/ Почти свободная душа“ – В. Ходасевич, Когда б я долго жил на свете… – бел. прев.). За да се бориш с това обаче, не е достатъчно само да призоваваш към църковност и към молитва. Пък и църковността може да е – и често бива – дребнава, а молитвата – егоцентрична. Винаги стои все един и същи въпрос – за „съкровището на сърцето“. За това къде е радостта… И църковността, и молитвата без радост са някак безблагодатни, тъй като тяхната сила е именно в радостта. Религията се е превърнала в синоним на „сериозност“, която е несъвместима с радостта. И поради това тя е така слаба. От нея искат отговори, мир, смисъл, а те са само в радостта. Това е нейният отговор, който включва в себе си всички отговори. (26 декември 1976 г.)

Из „Дневници (1973-1983)“, превод: Борис Маринов, изд. Фондация Комунитас, 2011 г.