Методика за спор с протестантите

Автор: дякон Андрей Кураев

KONICA MINOLTA DIGITAL CAMERAМетодика за спор с протестантите

През последните години натрупах опит, който бих предпочел да не трупам. Това е опитът за спор със сектите, в това число и с протестантските. Изхождайки от този опит, бих предложил на хората, желаещи да отстояват Православието от нападките на про­тестантите, при разговор да използват следните съвети (изпълни­ми, естествено, при условие, че събеседниците имат достатъчно вре­ме за общуване и взаимен интерес един към друг).

1. Започвайки обсъждането на някоя тема, не позволявайте тя да се сменя. Много често сектантът, виждайки, че изказванията му по даден въпрос не постигат нужния ефект (защото се разчита на хора непознаващи нито Библията, нито православната мисъл), бър­зо променя темата: „е, добре, какво сме се захванали с тези икони, а я ми кажете, защо…“. Затова в началото на дискусията трябва ясно да определим темата и да помолим събеседника сам да я фор­мулира, или да се съгласи с вашата формулировка на обсъжданата тема. И докато този сюжет не бъде достатъчно подробно изяснен, да не позволяваме да се прескача на други теми, връщайки се отно­во и отново към първоначалната тема на обсъждане: „Извинете, сега не говорим за това“.

2. Внимателно проверявайте библейските текстове, които про­тестантите цитират. Понякога те слагат точка там, където има са­мо запетая и от това се губи значителна част от смисъла. Напри­мер толкова често употребяваната от тях библейска фраза: „Бога никой никога не е видял“ има продължение: „Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го яви“. И ако първата част от изречението явно говори срещу всяка възможност за иконопис, то тъкмо втората открива възможността за изобразяване: Явеното е изобразимо. Ако цитират думите, че „Бог … не приема служение от човешки ръце“, накарайте ги да дочетат изречението докрай: „като да се нуждае от нещо“ (Деян. 17:24-25). Протестантите из­ползват началото на това изречение и за да отрекат кръстния знак (защото православните се прекръстват), и за да отхвърлят икони­те, без да се замислят за обяснението дадено от ап. Павел в края на същото това изречение. За да се разбере тази мисъл на апостола, трябва да се замислим – Бог не се нуждае само от служението на човешките ръце ли? Ами от какво се нуждае? От служението на чо­вешките уста, които пеят „алилуя“ ли? От служението на човеш­ките крака ли (на мисионерите, които обикалят света, за да възвес­тяват Евангелието)? От служението на човешките кесии, отварящи се за църковния десятък ли? Бог наистина няма нужда от нищо. Той е пълнота на всяко битие. Не се нуждае нито от света, нито от хората, нито от душите ни. По думите на един православен богос­лов „Не сме нужни на Бога, а сме желани“. Бог просто ни дарява Себе Си. Любовта си. Той моли: елате при Мен, не защото сте ми необходими, а заради вас самите; елате не за да ми стане по-радос­тно, а за да живеете вие. Затова не само служението на човешките ръце не е нужно Богу, но и служението на сърцата и служението на съвестта. На Бога не са Му нужни Евангелията, написани и създа­вани от човешки ръце. Но Евангелието ни е необходимо на нас. Иконите не са нужни Богу, но ни трябват на нас, за да си спомняме по-често за Бога. Кръстният знак ни напомня за Жертвата на Лю­бовта – и какво лошо има в това напомняне? На Бога то не Му е нужно. Означава ли това, че всичко, което не е нужно на Бога, не е нужно и на нас? Бог не иска храна. Може би и ние не трябва да ядем? Бог няма нужда от самолети. Може би и протестантските мисионери ще престанат да летят от Америка при нас?

3. В хода на дискусията напълно е възможно опонентът да из­ползва взаимно изключващи се доводи и да изтъкне обвинения, които се унищожават едно друго. Например на протестантите мно­го им харесва тяхната „съвременност“, западният им маниер и по принцип се смятат за по-образовани от православните. Ами при православните има само невежи суеверия, средновековна магия и езически отживелици. А на страната на протестантите е цялата мощ на съвременната култура. Затова когато ви кажат: „вие, православните, не изучавате Библията, а само лекомислено изпълнявате обредите си“, скътайте тези думи в сърцето си. А след известно вре­ме, когато изложите пред събеседника си например православното богословие за иконата или други страни от православната мисъл и живот, вашият опонент ще каже нещо напълно противополож­но: „Е, това са все умувания, все философия. А ние си имаме Биб­лията и на християнина само тя му е напълно достатъчна“. И тъй, първоначално той с апломб заявяваше, че Православието е прека­лено примитивно, за да е истинско, а после твърди, че Православи­ето е прекалено сложно, за да е истинско. В беседите ми с протес­тантите те следваха точно този сценарий и за това бих искал да предупредя другите. Чувайки едно след друго тези две мнения, пред­ложете на събеседника си все пак да реши: Православието за него прекалено примитивно ли е, или прекалено сложно…

4. Като първа тема за дискутиране бих предложил темата за християнското единство. „Ще бъде едно стадо и един пастир“, „От­че, да бъдат всички едно“ – това не е само молитва на Христа към Отца, но и негова заповед за нас. От протестанта трябва да чуете, че е съгласен с мнението, че единството на християните е благо, че те трябва да пазят единството и да се стремят към него. Само ако някой човек или група проповядват принципи категорично прече­щи на човека да се спаси – само тогава може да прекъснете общу­ването с тях. А по останалите въпроси за всеки християнин оче­видно трябва да е приемлив принципът, формулиран от блажени Августин: „в главното – единство, във второстепенното – разнооб­разие, и във всичко – любов“. Християните нямат право да разкъс­ват единството на Тялото Христово заради обредни въпроси или заради различията в педагогическата или в мисионерската мето­дика. Затова всяка от претенциите ни един към друг трябва да се разглежда като се взема пред вид първосвещеническата молитва на Спасителя за единството на християните: достатъчно тежък по­вод ли е това за разрив? Ще дръзнем ли на Страшния Съд пред Христа и в присъствие па апостолите (особено пред апостол Па­вел. който толкова много учи християните на взаимна търпимост), да кажем: ние прекъснахме общуването с тези християни поради тази причина? Разривът по недостоен повод е грях. Ако този раз­кол е станал, защото сме били недостатъчно осведомени какви са възгледите и практиките на осъжданата от нас група християни – това е простим грях. Но ако разколът се подклажда само от похотта за власт или похотта за съпротива или похотта за дисидентство („да, да, знам. че разбирате този въпрос по-особено, и че имате основание да го тълкувате по друг начин, но аз все пак смятам за единствено възможна само практиката на моята община“) – този грях е несравнимо по-тежък. Този грях е от онези, които викат към Бога, към Неговия Съд и към Неговото отмъщение.

5. Следващата тема за обсъждане и съгласие е разкриването на предмета, материала за дискусия. Трябва веднага да се уговорите, че дискусията има богословски характер и че затова на сравнение подлежат вероучителните позиции на общините: не греховете на един или друг енориаш или пастир, не отстъпленията от вероучи­телните принципи, а самите принципи. Ако се изясни, че правос­лавните не винаги следват принципите на собствената си Църква, това не е повод за разрив с православните. Това ще е просто при­зив за последователност. Ще е призив да се опитам да стана по- добър православен от някои от нас.

6. След тези предварителни уговорки, като първа тема за бо­гословско обсъждане бих предложил да се избере въпросът за тъл­куването на Писанието. Не бива твърде прибързано да издигаме опонентите си до ранга на опоненти на Библията. Ако човек не е съгласен с мен – може би това означава, че той не е съгласен само с моето разбиране на Библията, а не със самата Библия, или с Бога. Разминаването между Православието и протестантството е разминаване в тълкуването на Словото Божие. Едни или други библейски стихове допускат доста различно тълкуване и прила­гане в живота. Затова трябва да се гледа кое от тълкуванията взе­ма под внимание по-голям брой библейски свидетелства. Тук за­дачата на православния участник в дискусията е да охлажда ха­зарта на протестантския събеседник, свикнал да смята, че него­вото тълкуване на Библията се разбира от само себе си и че прос­то няма начин Писанието да се схваща иначе.

7. Преходът към следващата част от разговора ще е лесен. Про­тестантският събеседник вече ще е толкова уморен, че не му дават да каже всичко, което са го научили да осъжда в Православието и затова с удоволствие ще започне да възпроизвежда дежурните упреци по наш адрес. Иконите, кръщаването на деца, почитането на светците, „никого не наричай свой отец“, „ако някой добави или отнеме и една дума в тази книга“, „Бог не иска служение от човешки ръце“, „спасяването чрез вяра“… Православното раз­биране по тези въпроси беше изложено по-горе[1].

Но след като всяка поредна тема се изчерпи, поискайте от про­тестантския събеседник: сега, когато знаете защо Православието прави това и как разбира това свое действие, Вие както и преди ли ни смятате за вероотстъпници и езичници? Смятате ли, че тък­мо този въпрос е достатъчен повод, за да сме разединени? И не ми казвайте „ако всички православни разбираха това тъкмо така, както Вие току-що ми изложихте…“ – нали се договорихме, че съпоставяме вероучителните принципи на богословските ни тра­диции, а не доколко ги разбират и изпълняват някои наши енориаши. И тъй, този въпрос не заслужава разкол, така ли? Ами този? А този? Тогава, извинете ме, за какво смятате православни­те за неверни езичници, за какво сте отделени от нас? Спомнете си добре – върху кого лежи грехът за неправомерното отделяне? Ние, православните ли се отделихме от баптистите, или протес­тантите се отделиха от нас? Нашето разделяне е Ваш грях, значи върху вас лежи дългът покайно да се поправите…

Ясно е, че покаянието е действие на благодатта, а Духът диша където иска, и съвсем не е сигурно, че в тази минута покайното настроение наистина ще се събуди във вашия сьбеседник-протестант. Но на рационално ниво (а то зависи вече от нас) този раздел на беседата може да има следния завършек: и тъй, Вие сега знаете, че, да речем, православното разбиране за иконопочитането не е измяна на Словото Божие. Може ли Вие да ми дадете на мен, на себе си, в края на краищата на Бога, честна дума, че занапред ни­кога вече няма да обвинявате православните за почитането на ико­ните? А може би Вие ще съумеете в общината си да призовете пас­твото си, учениците си, да изхвърлят това ръждясало оръжие от арсенала си? Обвинението, произтичащо от невежеството, е едно. Но ако човек вече знае реалното положение на нещата, а продъл­жава да говори нещо противоположно, това вече е клевета. Защо да си обременявате душата с греха на лъжесвидетелстването? Об­винявайки православните в мнимо нарушение на втората заповед, Вие от този момент нататък сами ще нарушавате деветата заповед (Втор. 5:20): „не лъжесвидетелствай против ближния си“.

8. При следващия етап на разговора предложете на събеседни­ка екскурзия в света на Православието. Щом сме християни, на­вярно за две хиляди години християнски живот и мисъл, нещичко сме натрупали, което би могло да послужи и на Вас? Това е преди всичко светът на православната аскетика, антропология, по-на­татък, това е светът на православната култура (иконата, храмът, музиката) и светът на православната мисъл. За да се разберат и приемат тези наши придобивки и дарове, дори не е задължително да ставаш православен. През последните векове православното богословие немалко взе и от католическото, и от лутеранското богословие, но не престана да бъде православно. Точно така мо­же много да се вземе от православния свят, оставайки протестант (макар и не вече „южен баптист“)[2].

9. Сега може да се премине към обсъждането на онези пробле­ми, които създава самото протестантско богословие, тоест към обсъждане на вътрешните противоречия на протестантството. Най-важното от тях е опитът да се откъсне Библията от Преда­нието, от Църквата. Адресатът на откровението е Църквата. Ав­торът на канона е Църквата. Библията е съставена на извънбиблейска основа. От кого именно тези книги са били включени в състава на Писанието? – от Църквата. Църквата като литурги­ческа общност е по-първична от Църквата като общност, слуша­ща четенето на Писанието. И когато още не са били събрани новозаветните книги, и дори когато не са били още написани – Цър­квата вече е съществувала, в нея вече е имало Евхаристия. Сега ние първо слушаме четенето на Евангелието, а после се причастяваме. Но в апостолските времена е било различно: първо устната проповед на апостолите и учениците им (Преданието), после При­частието и едва много по-късно – получаване на преписа „Еван­гелие от…“. Църквата е започнала да се причастява по-рано, от­колкото е започнала да чете Новия Завет. И канонът на Новия Завет се е съгласувал с Евхаристията, а не обратното. Ние се причастяваме не защото така е казано в Новия Завет. Християните от първите векове признават Новия Завет, защото на страниците му те познаха същия дух, който са почувствали на Вечерите си. И да се противопоставя книгата на Църквата на живота на Църк­вата, на Преданието й – все пак е нелогично. В края на краищата въпросът е в това – какво е оставил Христос след Себе Си: книга­та за Себе Си, или Самия Себе Си? Протестантите казват, че Хрис­тос е оставил сборник от спомени за Себе Си; католиците – че е оставил за Свой заместник, папата. А православните твърдят, че просто Той Самият е останал с нас „през всички дни до свършека на света“. Протестантите залепват устата на Христос и казват: „не прибавяйте нито дума!“. За протестантите книгата е единственият начин да се общува с Бога, единственият път да се познае Бога, единствената врата, през която те разрешават на Бога да влиза в човешкия живот. Православието казва, че Духът диша, където и когато иска и това Негово дихание се запечатва в историята на християнството като Предание. Христос предава Себе Си, а не зас­лугите Си, които Отецът да се съгласява да смята уж за наши и да ги вменява като заслуга на всички поколения.

Между другите странности на протестантството може да се от­бележи едностранчивостта на учението за „спасение чрез вярата“.

10. Най-сложният етап от разговора е обсъждането на въпро­са кое именно в протестантството предизвиква критика от стра­на па православните. Ако разногласието ни не е в обредите, тога­ва в какво е? Ако Православието не се слива с протестантството, а с явна болка възприема разпространението му в Русия, значи, от гледна точка на православните, в протестантството има нещо, което по тяхна преценка е смъртно опасно. Кое в перспективата на християнското богословие, гледащо на всичко през знака на „заради нас човеците и заради нашето спасение“, в перспектива­та на спасението на човешките души се оказва фатален недоста­тък на протестантството?

Това е въпросът за Евхаристията. Православието смята, че ние наистина трябва да станем Тяло Христово и само тогава нашето възкресение ще бъде „възкресение за живот“. Протестантството предполага, че Евхаристията е не повече от символичен обред, на­помнящ за учението на Христа. Целият живот на Православието се гради върху Литургията (също както животът на протестантите се гради върху проповядването на Евангелието). И в православна перспектива отрицанието на Евхаристията е не просто изкривява­не на една от чертите на Христовото учение, а нещо много по-страш­но: заграбването на самия дар на спасението, замяната на освеща­ващото и спасяващото Христово причастие с думи за Христос. За­мяната на Божия дар с човешки думи за величието на този дар. Има някои протестантски общини, които заявяват, че признават Евхаристията за тайнство. Но тук трябва да се различават два въп­роса: какво мислят хората за действията си е едно, а дали наистина действията им са толкова благодатни, колкото им се струва, е дру­го. В протестантските общини няма апостолска приемственост, а това означава, че липсва непрекъснатият поток от агапи [общата братска трапеза на любовта – бел. ред.], хлебопреломявания, тайн­ства, леещ се през вековете от апостолите до нас. Значи няма учас­тие в апостолската Евхаристия, а има единствено самодейност, под­ражаваща на апостолското Тайнство… Това е сложен въпрос и в тази книга не е разгледан изчерпателно. Затова пък желаещите да се запознаят с раннохристиянското разбиране за Евхаристията мо­гат да го сторят чрез трудовете на свещениците Киприян Керн, Ни­колай Афанасиев, Александър Шмеман…

11. В заключение – да припомним на православните още нещо: за християнина никога не е срамно да се кае. Да, църковният ни живот е далече от нормалния. Да, има много грехове в нашата ис­тория и в съвременността. Не всичко, което съществува и е било в църковния живот и в енорийската практика, е оправдано. За друго трябва направо да кажем: това е грешен навик, вкоренил се в на­шите храмове въпреки учението на Църквата ни (например икона­та на Новозаветната Троица, изобразяваща Бог Отец като старец, въпреки постановлението на VII Вселенски събор и Стоглавия съ­бор на Руската църква). Протестантите не умеят да говорят за бо­лестите и греховете на общините си. Те са възпитани в духа на неп­рекъснато хвалене, непрекъснато самохвалство: „по-рано бях греш­ник, защото бях атеист, но сега и аз съм свят, и той е свят, и всички наши са святи!“ Ето в какво не си струва да подражаваме на про­тестантите! Покайният честен разговор за Православието е средс­тво да се обезоръжи сектантската критика по наш адрес. Ние жи­веем вътре в Църквата, затова по-добре от външните хора знаем какви са болестите ни. Но освен тях знаем и за духовната светлина в Православието. С греховете си гасим тази светлина, но тя въпре­ки това свети. Плачът на Църквата за самата себе си пронизва ве­ковете: „Или ти не знаеш, че тялото на Църквата е изложено на по-големи болести и нападки, отколкото плътта ни, че по-бързо от нея се поврежда и по-мъчно оздравява?“[3]. „Питаш ме как вървят работите ли? Много лошо. Църквите са без пастири, доброто заги­ва, злото излиза на повърхността: трябва да плуваме нощем, никъ­де не светят пътеводни звезди. Христос спи“[4]. „А Църквите са поч­ти в същото положение, както и тялото ми: не се вижда никаква надежда, нещата непрекъснато са влошават“[5].

Да се правим, че у нас всичко е наред, не е разумно най-малкото за това, че в повечето случаи руският протестант е човек, който се е опитвал да стане православен, влизал е в храмовете ни, но нещо го е уплашило, отблъснало го е. Така че богословс­ки, исторически върху протестантите лежи грехът за разкола, а по човешки – върху нас. „Човек ни гледа с умоляващи очи: не е ли при нас състрадаващото лице на Бога?“[6] И понеже не го виж­да у нас, отива при другите.

Затова трябва да не гледаме на нашия събеседник отгоре надо­лу, да виждаме у него не врага, а загубения брат. Ние го изгубихме, не се приближихме навреме, не протегнахме ръка, не му обясних­ме, не го подкрепихме… Някога не му казахме може би само една добра дума, а сега, за да се обясним, се налага да си говорим с часо­ве. Веднъж една жена от енорията, виждайки колко дълго говоря със сектантите, като дойде в храма ни полушеговито ми каза: „Се­га разбрах как човек може дълго и насаме да си поговори с Вас: просто трябва да се запише в някоя секта“.

И още нещо: защитавайки Православието, не се опирайте един­ствено на противопоставянето на „руското“ и „американското“. Православието не е национална, а вселенска, световна религия. А в самата Америка православната църква наброява няколко мили­она души. Към сърцето му може да насочите такъв аргумент: „Какво ти става? Не е ли тъжно да си чужденец в собствената си страна?…“. Но и, обръщайки се към разума с Библия в ръка, напълно може да се изясни правотата и дълбочината на светоотеческото мислене.

По-подробна съпоставка на Православието и протестантст­вото, преди всичко по най-главния въпрос – въпроса за взаимо­отношението между Писанието, Евхаристията, Преданието и Цър­квата, е представена в книгата ми „Традиция, Догмат, Обред“[7], второ издание. Подготвих го, за да се чете като втори том на нас­тоящата книга.

Из книгата „Към протестантите за Православието“, с. 212-220

Още публикации от същия автор:


[1] [Тоест в останалата част от книгата – б.р.] Надявам се, че на читателя вече му е ясно, че и на останалите упреци на протестантите към Православието (почитането на светците, на мощите, мо­литвите за умрелите), които не се разглеждат в дадената книга, православна­та традиция си има свои, достатъчно обмислени отговори. Например едност­ранчивостта на протестантската идея за „спасението чрез вяра без дела“ аз не разгледах в настоящата книга, защото тъкмо на тази тема е посветена дос­тъпната и дълбока творба на архиеп. Сергий Страгородски „Православното учение за спасението“. С апологията на Православието пред лицето на про­тестантството може да се запознаете посредством следните книги: прот. Ди­митрий Владыков. Православная Церковь и сектанты (Оттава, 1981); първото издание на тази книга се нарича „Руководство для бесед с адвентистами, баптистами, пашковцами и другими сектантами“ и е издадено в три тома в Ахтърк през 1913-1914 г.; Варжанскй Н. Доброе исповедание. Православный противосектантский учебник для катехизации народа. (Почаев, 1910); Пак той. Оружие правды. Конспект для ведения противосектантских бесед. Приложе­ние к „Доброму исповеданию“ (репринт – М., 1991); диакон Иоанн Смолин. Меч духовный в ограждение от сектантских лжеучений. (Първо издание -1911, репринт – Краснодар, 1995 без указания на името на автора в изходните дан­ни); Миссионерский путеводитель по Библии. Составил диакон Иоанн Смо­лин. – Н. Новгород, 1997; свящ. Игорь Ефимов. Современное харизматичес­кое движение сектантства. Исторический очерк, критический разбор вероу­чения, положение в настоящее время. – М„ 1995.

[2] „Ние им дадохме дълбочината на проникновението в тайната на християнс­твото, те ни показаха мъдростта в изграждането на християнския живот“. (митр. Евлогий. Путь моей жизни. – Париж, 1947, с. 601). За отношенията на православните с англиканите.

[3] Св. Иоанн Златоуст. Шесть слов о священстве, с. 70.

[4] Св. Григорий Богослов. Творения. Ч. 6, с. 177.

[5] Св. Василий Великий. Письма. // Творения. Ч. 6, с. 177.

[6] Свящ. Сергий Щукин. Современные думы, с. 198.

[7] Книгата „Традиция, догмат, обряд“ (София, 1996, изд. ЛИК. Прев. от рус. Димитрина Мерджанова)  е издадена на български език преди първия си том „Към протестантите за Православието“  – б. Задругата.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: